Джефри Арчър - Професионалистът

— Сама ли ще ходиш?

— Да.

— Добре, бъди внимателна, майко, и се опитай да не сядаш на първите шест реда.

— Защо? — невинно запита Меги.

— Защото някой богат и привлекателен мъж може да скочи от ложите и да те похити.

Меги се засмя.

— Добре, прочете ми конското.

— Защо не помолиш Джоан да дойде с теб — така ще можете да си говорите цяла вечер за татко.

— Търсих я в службата, но, изглежда, телефонът има някаква повреда. Ще се опитам да й позвъня у дома по-късно.

— До скоро, мамо, ще се чуем утре — сбогува се Тара.

Знаеше, че майка й ще се обажда всеки ден, докато Конър е в чужбина.

Когато Конър пътуваше или играеше бридж с отец Греъм, Меги наваксваше с работата си в Университета. Занимаваше се с всичко, от зеления патрул, на който тя бе учредител, до обществото „Живата женска поезия“ и часовете по ирландски танци, където преподаваше. Гледката на танцуващи младежи, с изправени стойки и пъргави крака, й припомняха за Диклан О’Кейси. Сега той бе известен учен, професор в Чикагския университет. Той никога не се ожени и й изпращаше картичка за всяка Коледа, и друга без подпис за Деня на влюбените. Старата пишеща машина с изкривено „е“ обаче го издаваше.

Тя вдигна слушалката отново и набра номера на Джоан в дома й, но никой не отговори. Приготви си лека салата, сетне тръгна с колата към центъра „Кенеди“. Бе лесно да се сдобиеш с един билет, колкото и известен да бе тенорът.

Меги така се развълнува от първото действие на „Бохеми“, че пожела с нея да има някой, с когото да сподели преживяното. Когато завесата падна, тя се вля в тълпата, насочила се към фоайето. Щом стигна до претъпкания бюфет, на Меги й се стори, че зърна Елизабет Томпсън. Спомни си нейната покана на кафе, която повече не се повтори. Тогава се изненада, защото Елизабет Томпсън й се бе сторила съвсем искрена.

Когато Бен Томпсън се обърна и я видя, Меги се усмихна и тръгна към тях.

— Радвам се да те видя, Бен — каза тя.

— И аз вас, госпожо Фицджералд — отвърна той, но топлотата в гласа му, която си спомняше отпреди две седмици, липсваше. И защо не я нарече Меги?

Тя продължи безстрашно:

— Доминго е великолепен, не смяташ ли?

— Да, имахме невероятен късмет да подмамим Леонард Слаткин от Сейнт Луис — отзова се любезно, но хладно Бен Томпсън.

Меги бе изненадана, че той не й предложи нещо за пиене, а когато си поръча портокалов сок, бе още по-озадачена, че той не направи опит да го плати.

— Конър с нетърпение очаква да започне работа във „Вашингтон провидънт“ — каза тя, отпивайки от сока си.

Елизабет Томпсън я погледна изненадано, но не каза нищо.

— Той ти е много благодарен, Бен, че му позволи да отложи работата си за месец, така че да завърши един договор за старата си фирма.

Елизабет се канеше да каже нещо, когато прозвуча звънецът, напомнящ, че антрактът е към края си.

— Е, по-добре да се върнем по местата си — нетърпеливо предложи Бен Томпсън, въпреки че жена му не бе допила питието си. — Радвам се, че се видяхме, госпожо Фицджералд. — Той хвана здраво ръката на жена си и я поведе към залата. — Надявам се да се насладите на второто действие.

Но Меги не успя да му се наслади. Не бе в състояние да се концентрира, разговорът във фоайето продължаваше да се върти в ума й. Но колкото повече си го повтаряше, толкова по-малко разбираше какво се е случило с Томпсънови само за две седмици. Ако знаеше как да се свърже с Конър, тя би нарушила правилото и би му се обадила. Но понеже не можеше да го намери, тя направи най-разумното в това положение нещо. Когато се прибра у дома, тя отново позвъни на Джоан Бенет.

Телефонът даваше свободно в отговор.

На следващата сутрин Конър стана рано. Плати сметката си в брой, нае такси и вече бе на път за Хитроу, преди дежурният портиер да разбере, че е напуснал хотела. В седем и четиридесет той се качи на борда на самолета на „Суис еър“, полет 839, за Женева. Полетът отне по-малко от два часа и той нагласи часовника си на десет и половина, когато колелата на самолета докоснаха земята.

По време на престоя той се възползва от предложението на „Суис еър“ да вземе душ. Влезе в банята с „изключителни удобства“, описана в бордовото списание, като Теодор Лилистранд, инвестиционен банкер от Стокхолм, а четиридесет минути по-късно оттам излезе Пие дьо Вилие, репортер от „Йоханесбург Мъркюри“.

Въпреки че разполагаше с цял час, Конър не влезе в нито един от безмитните магазини, а си поръча само кроасан и чаша кафе в един от най-скъпите ресторанти на света.