Джефри Арчър - Професионалистът

— Времето е подходящо, но може би предпочиташ мъж?

— Колко взимаш за услугите, които предлагаш?

— Какъв вид услуги? — попита момчето подозрително.

— Например да бъдеш пратеник.

— Пратеник ли?

— Помагач тогава.

— Помагач ли?

— Асистент.

— А, искаш да кажеш партньор, като по американските филми.

— Добре, споразумяхме се за описанието на работата ти, хитрецо. Колко взимаш?

— На ден ли? Или на месец?

— На час.

— Колко предлагаш?

— Ти си добър малък бизнесмен, нали?

— Учим се от американците — отговори момчето с широка усмивка.

— Един долар — предложи Джаксън.

Момчето започна да се смее.

— Може и да съм умник, но ти си истински комедиант. Десет долара.

— Но това си е истинско изнудване.

За пръв път момчето се смути.

— Ще ти дам два.

— Шест.

— Четири.

— Пет.

— Съгласен — отсече Джаксън.

Момчето повдигна и изнесе напред дясната си длан, беше видял нещо подобно в американските филми. Джаксън я плесна. Сделката бе сключена. Момчето незабавно засече времето с ръчния си часовник „Ролекс“.

— Е, как се казваш? — запита Джаксън.

— Сергей — отвърна момчето. — А ти?

— Джаксън. На колко години си, Сергей?

— На колко искаш да бъда?

— Престани с тези глупости и ми кажи на колко си години.

— Четиринадесет.

— Не си нито ден по-голям от девет години.

— Тринадесет.

— Десет.

— Единадесет.

— Добре — съгласи се Джаксън. — Ще спрем на единадесет.

— А ти на колко години си? — поинтересува се момчето.

— Петдесет и четири.

— Ще приема, че си на петдесет и четири.

Джаксън се засмя за пръв път от дни насам.

— Откъде знаеш английски така добре? — запита той, все още поглеждайки към вратата на хотела.

— Майка ми живя дълго време с един американец. Той се върна в Щатите миналата година, но не ни взе със себе си.

Този път Джаксън повярва на думите му.

— Е, каква ще е работата, партньоре? — попита Сергей.

— Наблюдавам един човек, отседнал в този хотел.

— Приятел или враг?

— Приятел.

— От мафията ли е?

— Не, той е от добрите.

— Не се дръж с мен като с дете — обиди се Сергей. — Ние сме партньори, забрави ли?

— Добре, Сергей. Той е приятел — каза Джаксън, точно когато Конър се появи на вратата. — Не мърдай! — Той сложи ръце на раменете на момчето.

— Това ли е той? — попита Сергей.

— Да.

— Има добродушно лице. Може би е по-добре да работя за него.

Денят на Виктор Жеримски не започна добре, а бе само няколко минути след осем сутринта. Председателстваше събранието на Централния комитет на Комунистическата партия, организирано от шефа на предизборния му щаб Дмитрий Титов.

— Международна група наблюдатели е пристигнала в Москва във връзка с изборите — съобщи Титов. — Ще се интересуват главно от нередности при гласуването в изборния ден, но техният председател вече призна, че при толкова многоброен електорат, разпръснат по толкова обширна територия, няма да е възможно да забележат всяко нарушение.

Титов завърши доклада си, като подчерта, че сега, когато другарят Жеримски е заел второто място в предварителните проучвания, мафията сигурно ще пръсне още повече пари за кампанията на Чернопов.

Жеримски поглади гъстите си мустаци и изгледа всеки от мъжете, седнали около кръглата маса.

— Когато стана президент — започна той, надигайки се от мястото си, — ще хвърля всички тези мафиоти в затвора, един по един. Тогава единственото, на което ще могат да разчитат, е, че ще прекарат живота си на топло.

Членовете на Централния комитет много пъти бяха чували лидера си остро да критикува мафията, но никога на публични места.

Ниският, мускулест мъж удари по масата.

— Русия трябва да си възвърне старите ценности, за които светът ни уважаваше.

Двадесет и един човека кимнаха, въпреки че през последните месеци бяха чували тези думи многократно.

— През изтеклите десет години нашето общество копира най-лошото от американския начин на живот.

Слушателите му продължиха да кимат одобрително с приковани в него очи.

Жеримски прокара ръка през гъстата си черна коса, въздъхна и се отпусна на стола си. Погледна към шефа на предизборния си щаб.

— Какво трябва да свърша тази сутрин?

— Да посетите музея „Пушкин“ — отговори Титов. — Ще ви очакват в десет часа.

— Отложи го. Това е загуба на време, особено след като изборите са след осем дни. — Той отново удари по масата. — Трябва да съм навън, по улиците, където хората да могат да ме видят.