Джефри Арчър - Професионалистът

— Да?

— Получих съобщението ти, но съм на необезопасена линия. — Не бе необходимо да обяснява кой е.

— Това, което ще ти кажа, ще стане известно след няколко часа.

— Президентът…?

— … на Русия е починал от инфаркт преди седемнадесет минути — уведоми го Хелън Декстър. — Ела незабавно в кабинета ми и отложи всичките си задачи през следващите четиридесет и осем часа.

Линията прекъсна. Никой разговор по необезопасена линия не продължаваше повече от четиридесет и пет секунди. Декстър държеше секундарник на бюрото си.

Гутенбърг постави обратно слушалката и се измъкна през вратата, без да се сбогува с домакините. Бе откаран обратно до Лангли, точно когато Крис вдигаше наздравица.

— За Конър и Меги и за всички добри неща, които им носи бъдещето.

Всички гости вдигнаха чаши.

— За Конър и Меги!

— Казвам се Ник Гутенбърг. Заместник-директор съм на ЦРУ. Може би ще пожелаете да ми се обадите. Номерът на телефона ми в управлението е 703 482 1100. Ако кажете името ми на телефонистката, тя ще ви свърже директно с кабинета ми.

Той затвори телефона.

Гутенбърг бе разбрал от дългогодишния си опит, че подобни обаждания не само дават резултат — обикновено му отговаряха след минута — но и почти винаги му осигуряват предимство.

Седеше на бюрото си и чакаше. Изминаха две минути, но той не се притесни. Знаеше, че именно този човек ще провери номера. Когато се потвърди, че това е телефонният номератор на ЦРУ, позицията на Гутенбърг щеше да стане още по-силна.

След почти три минути телефонът най-после иззвъня. Гутенбърг го остави да звъни известно време, преди да вдигне слушалката.

— Добро утро, господин Томпсън — започна той, без да изчака събеседникът му да се представи. — Благодарен съм ви, че се обадихте толкова бързо.

— Удоволствието е мое, господин Гутенбърг — отвърна председателят на „Вашингтон провидънт“.

— Страхувам се, че трябва да говоря с вас по един деликатен въпрос. Не бих ви безпокоил, ако не смятах, че е във ваш интерес.

— Оценявам вашата загриженост — благодари Томпсън. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Наскоро сте интервюирали кандидати за ръководна длъжност във вашия отдел „Отвличане и откупи“. Постът изисква максимална честност.

— Разбира се — съгласи се Томпсън. — Но смятам, че открихме идеалния човек за тази работа.

— Нямам представа кого сте избрали, но трябва да ви кажа, че в момента разследваме един от кандидатите и вероятно случаят ще завърши със съдебно дело. Едва ли подобно нещо ще се отрази добре на фирмата ви. Щом обаче сте убеден, че сте открили нужния човек, ЦРУ определено няма желание да застава на пътя му.

— Почакайте, господин Гутенбърг. Ако знаете нещо, което би трябвало да науча, ще съм ви благодарен да ми го кажете.

Гутенбърг замълча за миг.

— Бихте ли ми съобщили името на кандидата, на когото смятате да предложите поста, строго поверително, естествено?

— Разбира се, защото не се съмнявам в неговата репутация, опита или честността му. Ще подпишем договор с господин Конър Фицджералд.

Последва дълга пауза. Накрая Томсън попита:

— На телефона ли сте още, господин Гутенбърг?

— Да, господин Томпсън. Чудя се дали ще намерите време да ме посетите в Лангли? Мисля, че би трябвало да ви разкажа по-подробно за започналото разследване за измама. Възможно е да поискате да разгледате и някои секретни документи, които притежаваме.

Сега бе ред на Томпсън да замълчи.

— Съжалявам да чуя всичко това. Не мисля, че е необходимо да ви посещавам — тихо изрече председателят. — Изглеждаше много добър човек.

— На мен също ми е неприятно да ви се обаждам по този повод, господин Томпсън. Но сигурно щяхте да ми се сърдите, ако не бях го направил, а цялата история излезе на първа страница на „Вашингтон Поуст“.

— Не мога да не се съглася с това — потвърди Томпсън.

— Разрешете да добавя — продължи заместник-шефът, — въпреки че не е уместно и няма връзка със случая, който обсъждаме, но аз притежавам акции на „Вашингтон провидънт“ от деня, в който започнах да работя за ЦРУ.

— Радвам се да го чуя, господин Гутенбърг. Бих искал да изтъкна, че оценявам високо усърдието, с което вашите хора вършат работата си.

— Надявам се да съм бил полезен, господин Томпсън. Дочуване, сър.

Гутенбърг затвори и моментално натисна „1“ на телефона пред себе си.

— Да? — отзова се глас.

— Не мисля, че „Вашингтон провидънт“ ще предложат работа на Фицджералд.