Джефри Арчър - Професионалистът

— Току-що чух, че са го одобрили. Струва ми се страхотно. Както разбрах от Меги, няма да му се налага да пътува толкова много.

— Точно така, но назначението му още не е официално — отбеляза Джоан. — А ти знаеш какъв е Конър, не приема предварително поздравления. Но след като председателят на „Вашингтон провидънт“ го е поканил на вечеря с Меги утре вечер, вярвам, че всичко е наред и работата му е осигурена. Освен ако, разбира се, господин Томпсън не си търси само компания за бридж.

— Радвам се, че дойде, Ник — сърдечно го поздрави Конър, подавайки му чаша перие.

Знаеше, че Гутенбърг не пие алкохол.

— Не бих изпуснал събитието за нищо на света, Конър — отвърна Гутенбърг.

Обръщайки се към жена си, Конър го представи:

— Меги, това е Ник Гутенбърг, мой колега. Той работи в…

— Уреждане на щети — бързо се намеси Гутенбърг. — Вашият съпруг ще ни липсва в „Мериленд иншурънс“, госпожо Фицджералд.

— Сигурна съм, че пътищата ви ще се пресекат отново — възкликна Меги, — сега, когато Конър започва работа в същата област.

— Още не е потвърдено, но ти ще си първият, който ще научи, Ник — увери го Конър.

Гутенбърг не изпускаше Джаксън от очи, и когато той се отдалечи от Джоан Бенет, Ник бързо прекоси хола и отиде при нея.

— Радвам се, че оставаш при нас, Джоан — бяха първите му думи. — Уплаших се, че може да ни напуснеш и да отидеш с Конър в новата му работа.

— Не, ще остана в „Мериленд“ — каза Джоан, без да е наясно доколко е информиран заместник-шефът.

— Е, помислих си, че щом Конър ще работи в същия бранш…

„Значи опипваш почвата“, помисли си Джоан.

— Нямах представа — излъга тя.

— С кого разговаря Крис Джаксън? — попита Гутенбърг.

Джоан проследи погледа му. Искаше й се пак да каже, че няма представа, но бе наясно, че няма да й повярва.

— Това са отец Греъм — енорийски свещеник от Чикаго и Тара — дъщерята на Конър.

— Тя с какво се занимава? — поинтересува се Гутенбърг.

— Завършва доктората си в Станфорд.

Гутенбърг осъзна, че си губи времето, опитвайки се да извлече конкретна информация от секретарката на Конър. Все пак тя бе работила за него почти двадесет години, така че не можеше да има съмнение в лоялността й. Наистина в досието й нямаше нищо, което да навежда на мисълта, че между двамата съществува нещо повече от професионални отношения. И докато наблюдаваше госпожица Бенет, му мина през ума, че тя е последната девственица на четиридесет и пет, останала във Вашингтон.

Когато дъщерята на Конър отиде до масата с напитки, за да напълни чашата си, Гутенбърг се отдалечи от Джоан без нито дума повече.

— Аз съм Ник Гутенбърг — заговори той Тара, подавайки й ръка. — Колега съм на баща ви.

— Казвам се Тара. В централния офис ли работите?

— Не, кабинетът ми е в предградията — с чувство за хумор отговори Гутенбърг. — А университетът, в който подготвяте докторската си дисертация, още ли е на Западното крайбрежие?

— Все още е там — отвърна Тара малко учудено. — Ами вие? В кой клон на компанията сте?

— В отдел „Щети“. Доста е отегчително, в сравнение с работата на баща ви, но все някой трябва да седи в офиса и да върши писмената работа — рече той с лека усмивка. — Впрочем, радвам се за новата работа на баща ви.

— Да, мама е доволна, че такава престижна фирма го прие толкова бързо. Въпреки че още не е официално потвърдено.

— Ще работи във „Вашингтон провидънт“, нали? — полюбопитства Гутенбърг, отпивайки от чашата си.

— Да, офисът им се намира на няколко пресечки от старата му служба…

Тара млъкна. Някой вдигаше силен шум. Тя се извърна и видя Крис Джаксън да удря по масата, за да привлече вниманието на гостите.

— Извинете — прошепна тя. — Трябва да подновя задълженията си на домакиня тази вечер.

Тя бързо се отдалечи и Гутенбърг се обърна да изслуша словото на своя предшественик.

— Дами и господа — започна Крис. Той изчака всички да замълчат и продължи: — За мен е чест да вдигна тост за двама от най-старите ми приятели — Конър и Меги. През годините, в които сме били заедно, Конър доказа, че е единственият човек, който може да ме постави в затруднение.

Гостите се засмяха. Един извика:

— Много вярно!

Друг добави:

— И аз съм му сърбал попарата.

— Но ако загазиш, няма по-добър от него да те отърве.

Думите бяха приети с аплодисменти.

— Срещнахме се за пръв път…

Гутенбърг чу бръмченето на пейджъра си и веднага го свали от колана си. „Обади се възможно най-бързо“, бе изписано на екрана. Той вдигна слушалката на най-близкия телефон, сякаш си бе у дома, и набра номер, който не съществуваше в никой указател. Веднага един глас се обади: