Джефри Арчър - Професионалистът

Когато Крис Джаксън отвори вратата, иззвъня камбанка. Тя предупреждаваше продавача, че е влязъл клиент.

В Богота имаше стотици заложни къщи, повечето от тях — в Сан Викторина. Джаксън не бе вървял толкова много пеш от времето, когато бе младши агент. Бе започнал да се пита дали шефът на полицията не го бе пратил за зелен хайвер. Но продължаваше да търси, защото знаеше, че полицаят разчита и в бъдеще на пликове, пълни с банкноти, така че едва ли би го измамил.

Ескобар вдигна очи от вестника. Смяташе, че винаги може да познае, дори преди клиентът да е стигнал до щанда, дали е купувач, или продавач. По израза на очите, по кройката на дрехите, дори по начина, по който върви към него. Бе му нужен само един поглед към този господин, за да е доволен, че днес не затвори рано.

— Добър вечер, сър — поздрави Ескобар, ставайки от стола. Той винаги добавяше „сър“, когато сметнеше, че пред него стои купувач. — С какво мога да ви услужа?

— Оръжието на витрината…

— О, да, виждам, че имате набито око. Това е колекционерска вещ. — Ескобар вдигна капака на щанда и отиде до витрината. Взе калъфа и го постави на щанда, за да може клиентът да го огледа отблизо.

Джаксън се нуждаеше само от бегъл поглед към ръчно изработената пушка, за да е наясно с произхода й. Изобщо не се изненада, когато откри, че един от патроните е бил изстрелян.

— Колко искате за пушката?

— Десет хиляди долара — отвърна Ескобар, разпознавайки американския акцент. — Не мога да я дам за по-малко. Вече получих доста запитвания.

След три дни бродене из горещите, задушни улици на града, Джаксън не бе в настроение да се пазари. Но нямаше толкова пари в себе си, а нямаше как да напише чек или да представи кредитна карта.

— Може ли да оставя капаро и да взема оръжието утре сутринта? — попита той.

— Разбира се, сър — съгласи се Ескобар. — Въпреки че точно за този артикул бих искал десет процента депозит.

Джаксън кимна и извади портфейла си от вътрешния джоб. Преброи употребяваните банкноти и ги постави пред Ескобар.

Продавачът бавно огледа десетте банкноти от по сто долара, постави ги в касата и написа разписка.

Джаксън погледна към отворения калъф, усмихна се, извади празната гилза и я сложи в джоба си.

Възрастният мъж се учуди не от действията на Джаксън, а защото би се заклел, че дванадесетте куршума си бяха непокътнати по местата, когато бе купил пушката.

— Бих опаковала багажа си и бих дошла при теб — каза тя, — ако не бяха родителите ми.

— Сигурен съм, че ще разберат — опита се да я убеди Стюарт.

— Вероятно — не искаше да му противоречи Тара. — Но ще се чувствам виновна за жертвите, които баща ми направи, за да мога да следвам. Да не говорим за майка ми. Сигурно ще получи инфаркт.

— Но ти каза, че ще говориш с твоя научен ръководител да ти позволи да завършиш доктората си в Сидни.

— Той не е проблем — увери го Тара.

— А кой, деканът ли?

— Да. Когато научният ми ръководител е обсъдил идеята с него вчера, той е казал, че и дума не може да става за това.

Настъпи продължително мълчание, преди Тара да попита:

— Още ли си там, Стюарт?

— Да — отвърна той и въздъхна толкова дълбоко, че и Ромео би му завидял.

— Остават само осем месеца — напомни му Тара. — Всъщност мога дори да ти кажа и колко дни са. Не забравяй, че ще дойдеш за Коледа.

— Очаквам пътуването с нетърпение — оживи се Стюарт. — Само дано родителите ти не ми се разсърдят. Все пак няма да те виждат известно време.

— Не ставай глупав. Ще са доволни, когато им съобщя, че ще дойдеш. Мама те обожава, както знаеш, а си единственият мъж, за когото татко е казал добра дума.

— Той е забележителен човек.

— Какво имаш предвид?

— Предполагам, че знаеш много добре.

— По-добре е да затварям, иначе татко ще има нужда от повишение, за да плати телефонните ми разговори. Впрочем следващия път е твой ред.

Стюарт се престори, че не забелязва как Тара неочаквано промени темата.

— Винаги ми се е струвало странно — продължи тя, — че ти работиш, когато аз спя.

— Е, мога да измисля начин да променим нещата.

При отварянето на вратата, алармата се включи. Един часовник във вътрешното помещение удари два пъти, когато той отметна встрани завесата от мъниста и влезе в магазина. Отправи се към витрината. Пушката не беше там.

Отне му няколко минути да я намери. Беше скрита под тезгяха.

Провери всяка част и забеляза, че един патрон липсва. Взе калъфа под мишница и бързо напусна магазина. Не се тревожеше, че ще го заловят — шефът на полицията го бе уверил, че влизането с взлом няма да бъде съобщено поне тридесет минути. Погледна към настолния часовник, преди да затвори вратата зад себе си. Бе два часа и дванадесет минути.