Джефри Арчър - Професионалистът

Шефът на полицията вдигна празната чаша и изчака, докато барманът не я напълни догоре. Отпи голяма глътка.

— Винаги съм вярвал, Крис, че ако искаш да направиш добра сделка, няма по-добро място за това от заложната къща в района на Сан Викторина. — Той се усмихна, пресуши чашата и се надигна от масата. — И когато се сещам за дилемата, пред която си изправен сега, стари ми приятелю, не бих си дал труд за нещо повече от витрината на този магазин.

Когато Конър прочете в подробности строго секретния документ, той го върна на директора. Първият й въпрос го изненада:

— Още колко време ти остава до пенсия?

— Ще ме свалят от списъка на действащите служители на 1 януари следващата година, но естествено се надявам да остана в компанията.

— Може би в момента няма да е толкова лесно да открием приложение на особените ти таланти — делово каза Декстър. — Имам обаче едно свободно място, за което мога да те препоръчам. — Тя замълча. — Като директор на офиса в Кливланд.

— Кливланд?

— Да.

— След двадесет и осем години служба в компанията — отбеляза Конър — по-скоро се надявах, че ще можете да ми намерите нещо във Вашингтон. Сигурен съм, че знаете, че съпругата ми завежда отдела по приема на студентите в Джорджтаунския университет. Ще бъде почти невъзможно да се намери подобно място в… Охайо.

Последва дълго мълчание.

— Бих искала да помогна — каза Декстър със същия равен тон, — но засега няма нищо подходящо. Ако решиш да приемеш назначението в Кливланд, може би след няколко години ще стане възможно да те върна обратно.

Конър се взираше в жената от другата страна на масата. Беше й служил през последните двадесет и шест години. Болезнено осъзна, че сега тя използва срещу него същото смъртоносно оръжие, което бе употребила срещу толкова други негови колеги в миналото. Но защо? Та той винаги изпълняваше заповедите й безпрекословно? Конър отново погледна папката. Дали президентът не настояваше някой да бъде пожертван, след като журналистите го бяха разпитвали толкова подробно за дейността на ЦРУ в Колумбия? Кливланд ли щеше да бъде неговата награда за двадесет и осем години служба?

— Съществува ли някаква алтернатива? — попита той.

Директорът не се поколеба.

— Можеш да се пенсионираш по-рано без проблем. — Тонът й бе толкова безразличен, сякаш предлагаше пенсиониране на шестдесетгодишен портиер в сградата, в която живее.

Конър остана безмълвен, неспособен да повярва на ушите си. Бе отдал целия си живот на компанията и като много други неведнъж бе рискувал живота си.

Хелън Декстър се изправи.

— Надявам се да ме уведомиш, когато стигнеш до някакво решение. — Тя напусна стаята, без да изрече нито дума повече.

Конър остана сам, седна на бюрото си, опитвайки се да проумее недомлъвките в думите на Декстър. Припомни си разказа на Крис Джаксън за един почти идентичен разговор преди осем месеца. Тя му бе предложила работа в Милуоки. Тогава бе казал на Крис, че на него подобно нещо никога няма да му се случи. „Аз съм редови играч в отбора. Кой би си помислил, че се стремя към нейния пост“ — бяха думите му. Но изглежда Конър бе извършил още по-ужасен грях. Като изпълняваше заповедите на Декстър, той несъзнателно бе станал причина за вероятния й провал. Може би, ако изчезнеше от обкръжението й, тя щеше да оцелее с по-голяма сигурност. Колко ли други добри служители бяха пожертвани в нейно име през изминалите години, чудеше се той.

Мислите на Конър бяха прекъснати от влизането на Джоан в кабинета. Не бе необходимо да й казва, че срещата бе протекла зле.

— Мога ли да помогна с нещо? — тихо попита тя.

— Не, нищо, благодаря, Джоан.

След кратко мълчание той добави:

— Знаеш ли, скоро ще трябва да прекратя активната си дейност.

— От 1 януари — допълни тя. — Но с твоето досие компанията сигурно ще ти предложи по-голям пост, нормално работно време и вероятно дългокрака секретарка.

— Изглежда не е така — отвърна Конър. — Единствената работа, която Декстър има за мен, е да оглавя офиса в Кливланд, а дългокрака секретарка изобщо не бе спомената.

— Кливланд? — скептично повтори Джоан.

Конър кимна.

— Кучка!

Конър с изумление погледна дългогодишната си секретарка. Тя никога не си бе позволявала подобни думи през деветнадесетте години, в които бяха работили заедно, да не говорим — по отношение на директора.

Джоан го погледна в очите и попита:

— Какво ще кажеш на Меги?

— Не зная. Но след като я мамих през последните двадесет и осем години, сигурно и сега ще измисля нещо.