Джефри Арчър - Професионалистът

— Татко, ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Моля те, обясни на мама, че няма да направя нищо глупаво. Стюарт се обади два пъти, откакто се върнах, и планира — тук тя се поколеба — да дойде в Щатите за Коледа. Сигурна съм, че ще успея да издържа дотогава. Междувременно вече си избрах подаръка за Коледа.

— И какъв е той, скъпа?

— Да плащаш международните ми разговори през следващите осем месеца. Май ще излязат по-скъпи от онази стара кола, която ми обеща за защитата на магистърската ми степен.

Конър се засмя.

— Дано те повишат в службата, както спомена в Австралия, за да си спазиш обещанието. Дочуване, татко.

— Дочуване, скъпа.

Конър затвори телефона и се усмихна успокоително на Меги. Канеше се да й каже за десети път да не се тревожи, когато телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката, допускайки, че се обажда Тара, но не беше тя.

— Извинявай, че звъня в мига, в който пристигаш — каза Джоан, — но току-що се чух с шефа и, изглежда, е спешно. Колко бързо можеш да дойдеш?

Конър погледна часовника си.

— Ще дойда след двадесет минути — отвърна той и затвори.

— Кой беше? — попита Меги, продължавайки да разопакова багажа.

— Джоан. Имат нужда от мен, трябва да подпиша няколко договора. Няма да ми отнеме много време.

— По дяволите! — възкликна Меги. — Забравих да й купя подарък.

— Ще взема нещо на път към офиса.

Конър бързо напусна стаята, затича се надолу по стълбите и излезе от къщата, преди Меги да му зададе още въпроси. Качи се на старата семейна тойота, но известно време не можа да запали мотора. Накрая успя да се справи със „стария танк“, както я наричаше Тара. Петнадесет минути по-късно той зави наляво по улица „Ем“, направи отново ляв завой и изчезна в един подземен гараж без никаква маркировка.

Когато Конър влезе в сградата, пазачът козирува усмихнато и каза:

— Добре дошъл, господин Фицджералд. Не очаквах да ви видя до понеделник.

— И аз не очаквах да се появя по-рано — отвърна на поздрава Конър.

Отправи се към редицата от асансьори. Взе един до седмия етаж. Във фоайето го поздрави усмихната администраторка, седнала зад бюро, над което с големи букви бе изписано: „Мериленд иншурънс къмпани“. На упътването в партера можеше да се прочете, че известната фирма заема седми, осми, девети и десети етаж на сградата.

— Радвам се да ви видя, господин Фицджералд — каза администраторката. — Имате посетител.

Конър се усмихна и кимна, след което тръгна по коридора. Като зави зад ъгъла, видя Джоан да стои пред вратата на кабинета му. По израза на лицето й разбра, че чака там от известно време. Сетне се сети какво му каза Меги, преди да излезе от дома си — не че Джоан непременно очакваше подарък.

— Шефът пристигна преди няколко минути — съобщи Джоан и отвори вратата.

Конър влезе в кабинета си. От другата страна на бюрото му бе седнал човек, който никога не почиваше.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате.

— Имаме проблем — бе всичко, което съобщи Хелън Декстър, плъзгайки една папка по бюрото.

— Само ми дай прилична улика, аз ще свърша останалото — каза Джаксън.

— Ще ми се да можех, Крис — отвърна шефът на полицията в Богота, — но някои твои колеги ми дадоха ясно да разбера, че си изпаднал в немилост.

— Никога не съм мислил, че отдаваш значение на подобни неща — каза Джаксън и поръча още едно уиски на полицая.

— Крис, знаеш, че докато беше официален представител на правителството си, всичко бе наред.

— Включително твоите комисионни, ако правилно си спомням.

— Но, разбира се — заяви невъзмутимо полицейският шеф. — Ти пръв би разбрал, че разходите все пак трябва да бъдат посрещани.

Той отмести кристалната чаша.

— Знаеш много добре, че инфлацията в Колумбия е доста висока. Моята заплата не покрива дори дневните ми разходи.

— От малката ти проповед — обобщи Джаксън — останах с впечатлението, че цената остава същата, дори ако някой е персона нон грата?

Шефът на полицията допи последната глътка уиски, изтри мустаците си и отговори:

— Крис, президентите и в двете страни идват и си отиват, а старите приятели трябва да се подкрепят.

Джаксън се усмихна отегчено, преди да извади плик от вътрешния си джоб и да го пъхне под масата. Шефът на полицията го пое, погледна вътре, после разкопча джоба на куртката си и го прибра.

— Виждам, че новите ти господари не проявяват, уви, същата щедрост, когато става дума за разходите.

— Дай ми прилична улика — това е всичко, което искам от теб — повтори Джаксън.