Джефри Арчър - Професионалистът

— Страхувам се, че не е така.

— Само не ми казвайте, че работи за Декстър.

— Въпреки че е най-добрият ми приятел, ако Декстър му заповяда да ме убие, няма застрахователна компания в града, която би приела моята полица за живот. Ако очаквате да се справя с тях двамата, по-добре вярвайте, че не съм остарял през последните осем месеца.

Двамата мъже се изправиха.

— Довиждане, господин Лойд — промълви Джаксън, когато си подадоха ръце. — Съжалявам, че това е първата и последната ни среща.

— Но аз мислех, че сме се договорили — започна Лойд, вглеждайки се тревожно в новия си служител.

— Да работим заедно, а не да се срещаме, господин Лойд. Разбирате ли, Декстър не би сметнала, че две срещи са просто съвпадение.

Лойд кимна.

— Ще очаквам новини от вас.

— И, господин Лойд — продължи Джаксън, — не посещавайте отново Националната галерия, освен ако наистина не желаете да разгледате картините.

Лойд се намръщи.

— Защо?

— Защото полузаспалият пазач в зала 71 е поставен там един ден преди нашата среща. Всичко е в папката ми. Вие ходите веднъж седмично. Все още ли Хопър е любимият ви художник?

Устата на Лойд пресъхна.

— Тогава Декстър вече знае за тази среща?

— Не — успокои го Джаксън, — този път имахте късмет. Днес е почивният ден на пазача.

Въпреки че Конър бе виждал дъщеря си да плаче много пъти, заради порязан крак, наранено самолюбие или просто затова, че нещо не е станало както желае, този път бе много по-различно. Докато тя се бе вкопчила в Стюарт, той се преструваше, че е погълнат от бестселърите, наредени на лавицата в книжарницата, и размишляваше за най-хубавата ваканция в живота си досега. Бе напълнял с няколко килограма и се бе научил да кара сърф. Беше много горд от този факт, въпреки многобройните си падания. През изминалите две седмици бе започнал да харесва и да уважава Стюарт. А Меги бе престанала да му напомня всяка сутрин, че Тара не е спала в стаята си през нощта. Очевидно това беше неохотното потвърждение на одобрението на жена му.

Конър взе „Сидни Морнинг Хералд“ от стойката за вестници. Разгледа страниците, прочитайки само заглавията, докато не стигна до рубриката „Международни новини“. Хвърли поглед към Меги — тя плащаше някакви сувенири, които никога нямаше да наредят у дома си, нито да подарят, и които несъмнено щяха да бъдат използвани за коледната разпродажба на отец Греъм.

Конър отново се върна към вестника. „Съкрушителна изборна победа за Херера в Колумбия“ бе заглавието над три колони в долната част на страницата. Той прочете за безспорната победа на Херера над Националната партия след смъртта на Гусман в навечерието на изборите. Херера, пишеше в статията, планира посещение в Щатите в близко бъдеще, за да обсъди проблемите, пред които е изправена Колумбия напоследък. Сред темите най-наболял… доминираше…

— Смяташ ли, че Джоан ще хареса това?

Конър погледна жена си, която държеше графика на Кен Дон, изобразяваща пристанището на Сидни.

— Бих казал, че е малко модернистично.

— Тогава ще трябва да й взема нещо друго от безмитния магазин, преди да се качим в самолета.

— Последно повикване за полет 816 на „Юнайтид Еъруейс“ за Лос Анджелис — прокънтя глас из летището. — Всички, които не са се качили на самолета, моля незабавно да се отправят към изход 27.

Конър и Меги се насочиха към голямата табела над входа за заминаващи, като се стараеха да стоят на разстояние от Тара и Стюарт, които така се притискаха един в друг, че изглеждаха като странно трикрако същество. След проверката на паспортите, Конър поизостана, а Меги продължи към залата за заминаващи, за да предупреди служителя на изхода, че последните двама пътници ще дойдат всеки момент.

Когато Тара неохотно се появи зад ъгъла миг по-късно, Конър нежно я прегърна през раменете.

— Зная, че не е голяма утеха, но майка ти и аз смятаме, че той е… — Конър се поколеба.

— Зная — изрече тя, ридаейки. — Веднага щом се върна в Станфорд, ще попитам дали е възможно да завърша дисертацията си в Университета на Сидни.

Конър забеляза жена си да говори със стюардесата до вратата на самолета.

— Да не се страхува от полета? — прошепна стюардесата на Меги, когато видя момичето да плаче.

— Не. Просто остави нещо, което на митницата не й позволиха да вземе със себе си.

Меги спа почти през целия четиринадесетчасов полет от Сидни до Лос Анджелис. Тара често й се чудеше как успява. Самата тя никога не можеше да заспи по време на полет, колкото и хапчета да вземеше. Здраво стискаше ръката на баща си. Той й се усмихна, но не каза нищо.