Джефри Арчър - Професионалистът

Това очевидно не бе разговор, който можеше лесно да се прекъсне.

— Смятам да кандидатствам за работа там, след като завърша колежа. Студент съм последна година и искам да се запозная с работата отблизо, преди да реша дали да постъпя в тайните служби, или да стана адвокат. Работата, която никой тук не иска, е да се носи храната на тайните агенти по осветителните платформи. Хората се плашат от големия брой стъпала.

„Общо 172“, помисли си Конър, който бе отхвърлил идеята за осветителните кули не заради стъпалата, а защото нямаше път за измъкване. Брад започна да му разказва живота си и когато Конър стигна до предната част на опашката, вече знаеше в кое училище бе учил Брад като момче, че сега е последна година по криминология в Джорджтаунския колеж — което го накара да се замисли за Меги — и защо все още не е решил дали да постъпи в тайните служби, или да стане адвокат.

— Следващият — чу се глас.

Конър се извърна към човека, седнал зад една сгъваема маса.

— Какво ви остана? — запита Конър.

— Не много — отговори мъжът, гледайки покрития с отметки списък.

— Имате ли нещо, свързано с обслужването на храненето? — попита Конър.

Както Брад, той знаеше точно къде иска да отиде.

— Миене на чинии или сервиране на служителите из стадиона. Това е всичко, което е останало.

— Съгласен съм.

— Име?

— Дейв Кринкъл — изрече Конър.

— Документи за самоличност?

Конър подаде шофьорска книжка. Мъжът попълни данните, някакъв фотограф направи моментална снимка, която секунди по-късно бе ламинирана в пропуска.

— Добре, Дейв — служителят му го подаде и обясни, — с това тук можеш да ходиш навсякъде по стадиона, с изключение на района с повишена охрана, където са местата за изпълнителната власт, клубните ложи и сектора на ВИП, но и без това няма да има нужда да отиваш там.

Конър кимна и закачи пропуска на пуловера си.

— Обади се в стая 47, непосредствено под блок Х.

Конър тръгна наляво. Знаеше точно къде се намира стая 47.

— Следващият.

Преминаването през трите проверки за безопасност, включително магнитомера, му отне доста повече време, отколкото предишния ден, тъй като сега дежуреха хора от тайните служби, а не наети полицаи. Веднъж влязъл в стадиона, той тръгна полека по вътрешната алея, покрай музея и под червеното знаме с надпис „ПРИВЕТ, ПОБЕДА“, докато стигна до стълбище, където имаше табела: „Стая 47. Сектор хранене“ и една стрелка сочеше надолу. Вътре, в малко помещение в долната част на стълбището, той видя дузина мъже да се мотаят. Всички изглеждаха така, сякаш обстановката им е позната. Позна един-двама, които бяха на опашката пред него. Останалите имаха вид на много закъсали и явно се нуждаеха от пари в брой.

Той седна в ъгъла и пак разтвори вестника си, препрочитайки предварителните прогнози за следобедния мач. Тони Корнхейсър смяташе, че ще е истинско чудо, ако „Редскинс“ бият „Пакърс“ — най-добрия тим в страната. Всъщност, той предвиждаше разлика от няколко гола. Конър се надяваше на съвсем друг резултат.

— Добре — прозвуча властен глас, — моля за внимание!

Конър погледна нагоре и видя огромен мъж, облечен като готвач. Беше към петдесетте, с огромна двойна брадичка и вероятно тежеше над 125 килограма.

— Аз съм шефът по обслужване на храненето — заяви той — и, както можете да видите, олицетворявам професията в целия й блясък.

Един-двама от старите работници се изсмяха любезно.

— Мога да ви предложа две възможности. Или да миете чинии, или да разнасяте храна на служителите и тайните агенти, намиращи се на стадиона. Първо, има ли доброволци за миене на чинии?

Повечето мъже в стаята вдигнаха ръце. Миенето на чинии, бе обяснил Пъг, винаги се предпочита, не само защото се взима пълна надница от десет долара на час, но и защото за някои от хората остатъците от храна, предназначена за ложите на изпълнителната власт, бе най-доброто ядене от седмици насам.

— Хубаво — промърмори той, избра петима и записа имената им, след което продължи: — Сега, за сервиране на храна. Ще носите храна или на старшите служители, или на охраната. За старшите служители? — запита той, вдигайки поглед от списъка си.

Почти всички останали вдигнаха ръце. Шефът записа пет имена. Щом приключи, той почука по папката със списъка и разпореди:

— Добре, всички записани може да отиват на работните си места.

Тези, които не бяха там за пръв път, станаха от местата си и минаха покрай него, през вратата, която Конър знаеше, че води към кухнята. Само той и Брад бяха все още в помещението.