Джефри Арчър - Професионалистът

— Превъзходно — съгласи се Жеримски. — Какво ще стане след това?

— Ще го придружа до тази стая, откъдето ще вземе пушката. После с частния асансьор ще се качи в галерията над балната зала.

Жеримски кимна.

— Щом стигне там, ще заеме позиция зад статуята на Ленин, където ще остане, докато започнете да изразявате благодарността си към американците за тяхното гостоприемство, за топлия прием и особено за вниманието, което ви е оказал президентът Лоурънс. В този момент съм уредил продължителни аплодисменти. През цялото време трябва да останете абсолютно неподвижен.

— Защо? — попита Жеримски.

— Фицджералд няма да натисне спусъка, ако реши, че ще направите неочаквано движение.

— Ясно, разбирам.

— След като стреля, той ще се прехвърли на едно кедрово дърво в задната градина. Накара ни да повторим цялото упражнение няколко пъти вчера следобед, но до вечеря ще открие, че са настъпили някои промени.

— И какви по-точно? — поинтересува се Жеримски.

— Под дървото ще го очакват шестима от моите хора — обясни Романов. — Ще го застрелят много преди да докосне земята.

— Планът ти няма ли някакъв недостатък?

Романов се замисли.

— Как ще оцелея след изстрел от такова близко разстояние, особено като се има предвид славата на Фицджералд като стрелец?

Романов стана от стола и взе пушката в ръцете си. След секунда подаде малко парче метал на президента.

— Какво е това? — попита Жеримски.

— Ударникът — обясни Романов.

Двете бели БМВ-та се движеха с голяма скорост по шосе 66, преследвайки едно такси, което също караше бързо по целия път до летище „Дълес“. Второ такси пътуваше на изток към стадиона „Куке“ в Мериленд.

Конър отново огледа решението си да избере стадиона с всичките му рискове, вместо руското посолство. Имаше възможност да влиза и излиза от сградата далеч по-лесно: охраната на посолството не бе засилена, независимо че техният президент бе в града.

Когато Конър слезе от таксито, той знаеше точно къде да отиде. Тръгна по широката чакълена алея към северния вход. Там се виеха две дълги опашки от хора. Появяваха се при всеки мач. Чакащите се надяваха да си намерят работа за деня. Някои от тях наистина се нуждаеха от парите, докато други, както бе обяснил Пъг, бяха такива привърженици на отбора, че биха прибегнали до всичко, включително и до подкуп, за да влязат в стадиона.

— Подкуп? — бе запитал Конър невинно.

— О, да. Някой трябва да обслужва сектора на администрацията — обясни Пъг и намигна. — И така получават най-добрата гледка към игрището.

— Интересен материал за моята статия — бе го уверил Конър.

На първата опашка бяха онези, които искаха да работят извън стадиона, т.е. да обслужват паркинга за двадесет и три хиляди коли и автобуси или да продават програми, възглавнички и сувенири на седемдесет и осемте хиляди запалянковци. На другата опашка бяха тези, които се надяваха да работят вътре в стадиона. Конър се нареди на нея. Беше съставена от младежи, безработни и хора, които Пъг наричаше рано пенсионирали се безделници, обичащи редовните разходки. Пъг дори бе описал как в общи линии се облича тази група, така че никой да не ги обърка с безработните.

В този ден, няколко агенти от тайните служби оглеждаха кандидатите. Конър продължи да чете „Вашингтон поуст“ докато опашката бавно се придвижваше напред. Повечето страници бяха посветени на речта на Жеримски пред Конгреса. Реакцията на членовете му бе враждебна. Когато прочете уводната статия, Конър предположи, че Жеримски вероятно е останал доволен от нея.

Обърна на страницата „Метрополия“ и се усмихна иронично, щом прочете за преждевременната смърт на учен от неговия роден град.

— Здравейте — поздрави глас.

Конър погледна към добре облечен млад мъж, застанал на опашката зад него.

— Здрасти — отвърна той кратко, преди отново да се върне към вестника.

Не искаше да бъде въвлечен в ненужен разговор с някого, който по-късно може да бъде призован като свидетел.

— Казвам се Брад — представи се младежът, подавайки му ръка.

Конър я пое, но не каза нищо.

— Надявам се да си намеря работа на осветителните кули — сподели той. — Ами вие?

— Защо точно на осветителните кули? — запита Конър, без да отговори на въпроса му.

— Защото там стои специалният агент от тайните служби, а аз искам да науча в какво се състои работата му.

— Защо? — отново попита Конър, сгъвайки вестника си.