— Събудете го, ако ви е мил животът.
Първият секретар облече халата си, изскочи от спалнята и хукна по коридора. Почука на една врата. Отговор не последва. Почука отново. След няколко секунди под вратата просветна.
— Влез — изрече сънен глас.
Първият секретар натисна дръжката и влезе в спалнята на посланика.
— Извинете за безпокойството, Ваше Превъзходителство, но господин Стефан Иваницки от Санкт Петербург е на телефона. Настоява да събудим президента. Казва, че има изключително важно съобщение за него.
— Ще се обадя от кабинета си — каза Петровски.
Отметна одеялото, без да обръща внимание на охкането на съпругата си, бързо слезе по стълбите и каза на нощния портиер да прехвърли разговора в кабинета му.
Телефонът иззвъня няколко пъти преди задъханият посланик да вдигне слушалката.
— Петровски на телефона.
— Добро утро, Ваше Превъзходителство — каза Иваницки. — Помолих да ме свържат с президента, а не с вас.
— В четири часа сутринта? Въпросът не търпи ли отлагане?
— Господин посланик, не ви плащам, за да ми казвате колко е часът. Следващият глас, който искам да чуя, е президентският. Ясен ли съм?
Посланикът постави слушалката на бюрото си и бавно тръгна нагоре по стълбите до първия етаж, опитвайки се да реши кой от двамата мъже е по-страшен за него. Поколеба се пред вратата на президентския апартамент, но видът на първия секретар, застанал на горната площадка, го накара да вземе бързо решение. Почука леко, но отговор не последва. Почука малко по-силно и отвори вратата.
Под идващата от площадката светлина посланикът, и първият секретар видяха как Жеримски се върти в леглото си. Това, което не видяха бе, че ръката на президента се плъзна под възглавницата, където държеше пистолета си.
— Господин президент — прошепна Петровски, когато Жеримски запали нощната лампа.
— По-добре това, за което сте дошли, наистина да е важно — каза Жеримски, — в противен случай ще прекарате остатъка от живота си в Сибир.
— Обадиха се от Санкт Петербург — прошепна посланикът. — Господин Стефан Иваницки. Казва, че е спешно.
— Махнете се от стаята ми — изрече Жеримски и вдигна телефона до леглото си.
Двамата отстъпиха назад в коридора, а посланикът тихо затвори вратата.
— Стефан — каза Жеримски. — Защо се обаждаш по такова време? Да не би Бородин да е организирал заговор в мое отсъствие?
— Не, господин президент. Царя е мъртъв — информира го сухо Иваницки.
— Кога? Къде? Как?
— Почина преди около час в Зимния дворец. Безцветната течност най-после го повали. — Иваницки направи пауза. — Плащах на иконома от около година.
Президентът замълча за миг, сетне изрече:
— Добре. Нещата се развиха много добре за нас.
— Бих се съгласил, господин президент, ако синът му не беше във Вашингтон. Не мога да направя нищо, преди той да се върне.
— Проблемът може би ще се реши още тази вечер — каза Жеримски.
— Те хванаха ли се в малкия ни капан?
— Да. Тази вечер ще се отърва и от двамата.
— И от двамата?
— Да — отвърна президентът. — Тук научих един доста подходящ израз — „да убиеш с един куршум два заека“. Все пак, колко пъти в живота си можеш да видиш човек да умира два пъти?
— Ще ми се да мога да го видя.
— Ще се насладя на тази смърт повече, отколкото на обесването на приятеля му. Като си помисля, Стефан, това ще е най-успешното ми пътуване, особено ако…
— За всичко съм се погрижил, господин президент — каза Иваницки. — Вчера уредих приходите от договорите за петрол и уран, подписани от Елцин и Чернопов, да бъдат прехвърлени на вашата цюрихска сметка. Всичко ще бъде наред, освен ако Алексей не отмени разпорежданията ми, когато се прибере.
— Ако не се върне, няма да може да го стори, нали?
Жеримски затвори телефона и изгаси нощната лампа.
В пет часа сутринта Конър лежеше на леглото си в хотелската стая напълно облечен. Отново и отново мислено преминаваше по маршрута си за бягство. В шест му се обадиха от рецепцията, за да го събудят. Той стана, дръпна завесата и погледна дали пазачите му са още тук. Двете бели БМВ-та бяха в далечния край на паркинга. Стояха там от полунощ. Сигурно мъжете в тях бяха уморени и сънливи. Знаеше, че смяната им ще дойде в осем, затова смяташе да тръгне десет минути по-рано. Прекара следващия половин час в леки упражнения за раздвижване, сетне съблече дрехите си. Остави ледените иглички на душа да пробождат тялото му известно време и после енергично се изтърка с хавлиената кърпа. Облече синя риза и джинси, дебел пуловер, синя вратовръзка, черни чорапи и черни спортни обувки „Найк“.
Читать дальше