Джефри Арчър - Професионалистът

Слезе в хотелския ресторант, поръча си чаша сок от грейпфрут и купичка овесени ядки с мляко. Винаги ядеше едно и също в деня на операцията. Обичаше установения ред. Това му помагаше да вярва, че и всичко останало ще протече гладко. Докато се хранеше, прочете бележките си, написани след срещата с Пъг, и още веднъж бързо разгледа архитектурния план на стадиона. Измери гредата с линийка и пресметна, че до аварийната врата разстоянието е метър и осемдесет. Не трябваше да гледа надолу. Усети как го обхваща странно спокойствие, като лекоатлет, застанал на стартовата линия.

Погледна часовника си и се върна в стаята. Смяната трябваше да е на кръстовището на Двадесет и първа улица и „Дюпон съркъл“. Изчака още няколко минути, после пъхна три банкноти от сто долара, четвърт долар и тридесетминутна аудиокасета в задния джоб на джинсите си. Напусна хотела, без да се обади на рецепцията. Сметката му вече бе уредена.

Жеримски седеше сам в трапезарията на руското посолство и четеше „Вашингтон Поуст“, докато икономът сервираше закуската му. Той се усмихна, когато видя заглавието набрано с големи букви:

ЗАВРЪЩА ЛИ СЕ СТУДЕНАТА ВОЙНА?

Докато отпиваше от кафето, си помисли, че може би в утрешния брой ще пише:

ОПИТ ЗА ПОКУШЕНИЕ ВЪРХУ ЖИВОТА НА РУСКИЯ ПРЕЗИДЕНТ СЕ ПРОВАЛЯ

БИВШ АГЕНТ НА ЦРУ, ПРОСТРЕЛЯН НА ТЕРИТОРИЯТА НА ПОСОЛСТВОТО

Жеримски отново се усмихна и насочи вниманието си към уводната статия, където се твърдеше, че законопроектът на Лоурънс се смята от всички водещи коментатори за „пропаднал“. Друг полезен израз, който бе научил по време на визитата си.

Малко след седем часа той позвъни със сребърно звънче и помоли иконома да повика посланика и първия секретар. Икономът бързо се оттегли. Жеримски бе сигурен, че двамата мъже стоят разтревожени зад вратата.

Те се забавиха около минута. И двамата не бяха напълно сигурни дали президентът е доволен, че са го събудили в четири сутринта, но след като нито един от тях все още не бе уволнен, предположиха, че са постъпили правилно.

— Добро утро, господин президент — поздрави Петровски, когато влезе в трапезарията.

Жеримски кимна, сгъна вестника и го остави на масата.

— Романов пристигна ли вече?

— Да, господин президент — отвърна първият секретар. — В кухнята е от шест часа сутринта, проверява лично храната за банкета тази вечер.

— Добре. Помолете го да дойде в кабинета, господин посланик. Ще се присъединя към вас след малко.

— Добре, господин президент. — Петровски отстъпи назад към вратата.

Жеримски избърса устните си със салфетка. Реши да остави тримата да го почакат известно време. Това щеше да ги изнерви още повече.

Отново се зачете във „Вашингтон Поуст“. Усмихваше се, докато препрочиташе заключителната част на статията: „Жеримски е много повече приемник на Сталин и Брежнев, отколкото на Горбачов или Елцин“.

Беше съгласен с тази констатация. Всъщност, той се надяваше някой ден да направи приликата със Сталин още по-явна. Изправи се и бавно излезе от стаята. Докато вървеше по коридора, срещу него се зададе младеж, спря като закован, после се втурна да му отвори вратата. Когато влезе в кабинета, часовникът започна да бие. Инстинктивно погледна ръчния си часовник. Беше точно осем без петнадесет.

В осем без десет Конър се появи на вратата на хотела и бавно се отправи към първото БМВ от другата страна на улицата. Седна до шофьора, който се изненада малко, че Конър е дошъл толкова рано — бе му казано, че Фицджералд няма да се появи в посолството преди четири часа следобед.

— Трябва да купя някои неща — обясни Конър.

Мъжът на задната седалка кимна, шофьорът потегли и се включи в движение по „Уисконсин авеню“. Втората кола ги следваше отблизо, когато завиха по „Пи стрийт“, задръстена от строителни скелета, затрудняващи движението из Джорджтаун.

Конър забелязваше, че с всеки изминал ден пазачите му все повече се успокояват. Приблизително по това време всяка сутрин той слизаше на ъгъла на Двадесет и първа улица и „Дюпон съркъл“, купуваше „Поуст“ от една вестникарска будка и се връщаше в колата. Вчера мъжът на задната седалка дори не си направи труда да го придружи.

Пресякоха Двадесет и първа улица и Конър виждаше през себе си „Дюпон съркъл“. Имаше задръстване и колите пред и след тях бяха почти спрели. От другата страна на улицата движението в западна посока се движеше далеч по-бързо.

Трябваше много точно да прецени кога да направи своя ход.