Джефри Арчър - Професионалистът

Той се усмихна на Титов.

— И след като постигна това, няма повече да се говори за избори, защото ще остана на власт до мига, в който умра.

Конър погледна часовника си. Бе девет петдесет и шест. Натисна бутона на асансьора и веднага чу шума на машината, която бавно пое от седмо ниво.

Оставаха още тридесет и четири минути, преди стадионът да започне да се пълни, макар Конър да знаеше, че ще измине известно време, докато тълпата премине през тридесетте магнитомери и другите проверки. Но той се придържаше към стриктната си програма повече от всеки друг на стадиона. Четиридесет и седем секунди по-късно той взе таблата и натисна бутона, за да извести на персонала в сутерена, че я е получил. Конър премина бързо по коридора на седмия етаж, покрай свързващата платформа, и стигна до вратата с надпис „Вход забранен“. Държеше таблата с една ръка, а с другата превъртя ключа и се вмъкна вътре. Сетне включи осветлението и закрачи по закритата алея към задния вход на видеоекрана. Отново хвърли поглед към часовника си — осемдесет и три секунди. Твърде много, но от друга страна, тъй като последният път ще бъде без поднос, ще е възможно да завърши цялото упражнение, от покрива до сутерена за по-малко от две минути. Ако всичко върви по плана, щеше да е извън стадиона и на път към летището, преди да блокират пътищата.

Конър почука на вратата. След няколко секунди отвори висок, едър мъж, силуетът му се очертаваше в правоъгълника от светлина.

— Донесох ви закуската — усмихна се сърдечно Конър.

— Чудесно — отвърна снайперистът. — Защо не влезете да ми правите компания?

Той взе сандвич с пастърма от таблата и Конър го последва по тясната платформа от стомана зад огромния екран, съставен от 786 телевизора. Агентът от тайните служби седна и захапа сандвича си. Конър крадешком огледа внимателно пушката му.

Видеоекранът бе на три етажа, един над платформата и един под нея. Конър постави таблата до офицера, седнал по средата на стъпалата, водещи към долната рампа. Агентът се интересуваше много повече от диетичната си кола, отколкото от шарещия поглед на Конър.

— Впрочем — обади се той — казвам се Арни Купър.

— Дейв Кринкъл — представи се Конър.

— Е, колко трябваше да платиш за привилегията да прекараш следобеда с мен? — попита усмихнато Арни.

Хеликоптерът се приземи на летището в североизточната част на стадиона и една лимузина плавно се приближи, преди стълбичката да докосне земята. Лоурънс и Лойд се появиха, президентът се обърна да помаха на събиращата се тълпа, а после седна в очакващата го кола. Изминаха четиристотинте метра до стадиона за по-малко от минута, прелитайки през постовете, без да спират. Джон Кент Куке, президентът на „Редскинс“, ги очакваше на входа на стадиона, за да ги поздрави.

— Това е голяма чест, сър — благодари той, когато Лоурънс излезе от лимузината.

— Радвам се да те видя, Джон — отговори президентът, поемайки ръката на слабия посивял мъж.

Куке поведе госта си към частния асансьор.

— Наистина ли вярвате, че „Редскинс“ могат да победят, Джон? — попита направо Лоурънс.

— Е, това е въпрос с повишена трудност, какъвто би трябвало да очаквам от политик — отбеляза Куке, щом влязоха в асансьора. — Всички знаят, че сте голям привърженик на „Пакърс“. Но съм готов да отговоря на въпроса ви. Да, сър, „Редскинс“ ще победят.

— „Вашингтон поуст“ не е съгласен с вас — подразни го президентът, докато вратите на асансьора се отваряха.

— Сигурен съм, че вие сте последният човек, който вярва на всичко, което пишат в „Поуст“, господин президент — възрази Куке.

Двамата се засмяха и той поведе Лоурънс към ложата му — голяма, удобна стая, разположена над петдесетметровата линия, с идеален изглед към цялото игрище.

— Господин президент, искам да ви представя един-двама от хората, които направиха „Редскинс“ най-добрия футболен отбор в Америка. Нека започна със съпругата си Рита.

— Приятно ми е да се запознаем, Рита. — Лоурънс й подаде ръка. — И поздравления за вашия триумф на Националния благотворителен бал. Казаха ми, че са събрали рекордна сума под вашето председателство.

Господин Куке грейна от гордост и удоволствие.

Лоурънс успя да си припомни подходящ факт или анекдот за всеки от хората, които му бяха представени, включително и за дребния възрастен мъж във фланелка на „Редскинс“, който едва ли бе бивш играч на отбора.

— Това е Пъг Уошър — постави ръка на рамото му Джон Кент Куке. — Сега той е…