Джефри Арчър - Професионалистът

Никой не обърна внимание на Конър, облечен с бяла престилка и с шапка на „Редскинс“, когато той се отправи към вратата с надпис „Вход забранен“. Вмъкна се вътре, заключи след себе си и тръгна безшумно обратно по тясната пътека, докато не се оказа на няколко метра от входа на „Джъмбо Трон“. Застина неподвижен, вглеждайки се в солидната стоманена решетка, поддържаща огромното съоръжение.

Конър стисна за миг парапета и коленичи. Наведе се напред, сграбчи гредата с две ръце и увисна във въздуха. Гледаше съсредоточено към екрана, който според архитектурния план бе на метър и осемдесет пред него. Разстоянието му се стори цял километър.

Виждаше една малка дръжка, но все още нямаше представа дали аварийният изход, който бе ясно маркиран на плановете, наистина съществува. Започна бавно да пълзи по гредата, като избягваше да гледа надолу. Земята под него изглеждаше отдалечена поне на два километра, въпреки че височината беше само пет метра.

Когато най-после се добра до края на гредата, той спусна краката си от двете й страни и се хвана здраво за нея сякаш яздеше кон. Екранът превключи от повторението на гол от последния мач на „Редскинс“ на реклама на спортни екипировки. Конър си пое дълбоко въздух, хвана дръжката и я дръпна. Капакът се плъзна назад, разкривайки очакваната квадратна дупка с размери 56 на 56 сантиметра. Конър бавно пропълзя вътре и затвори вратата.

Притиснат отвсякъде от метал, той съжали, че не е взел плътни ръкавици. Чувстваше се като попаднал в хладилник. Независимо от това, с всяка изминала минута ставаше все по-уверен, че ако трябва да се върне към първоначалния си план, никой не би могъл да открие къде се намира.

Лежа в очакване вътре в кухата стоманена греда на пет метра над земята повече от час и половина, без да може да помръдне, дори за да види колко е часът. Но някога във Виетнам бе прекарал десет дни сам в карцер, изправен в бамбукова клетка, потънал във вода до брадичката.

Нещо, което подозираше, че Арни никога не е преживявал.

Жеримски сърдечно подаваше ръка на всеки, на когото бе представен, дори се засмя на шегите на Джон Кент Куке. Помнеше имената на всички гости и с усмивка отговори на всички зададени му въпроси.

— Американците наричат това „неустоим чар“ — беше му обяснил Титов.

Жеримски си даваше сметка, че точно този чар, така щедро разпръскван наоколо, щеше да увеличи ужаса, който бе подготвил за тази вечер.

Вече можеше да чуе как гостите разказват на представителите на пресата: „Държеше се спокойно и весело, особено към президента, когото наричаше скъп и близък приятел и се обръщаше към него на малко име“. За Лоурънс гостите щяха да си припомнят, че не бе показвал същата топлота, а бе малко студен в държанието си към руския гост.

След представянето Джон Куке почука с лъжица по масата.

— Извинете, че прекъсвам подобно приятно събитие — започна той, — но времето напредва, а това вероятно ще е единствената възможност в моя живот да говоря пред двама президенти.

Разнесе се смях.

— Да започваме.

Той сложи очилата си и започна да чете от лист, който му връчи неговият секретар по връзки с обществеността:

— В единадесет и двадесет ще придружа двамата президенти до южния вход на стадиона, а в единадесет тридесет и шест ще ги въведа на игрището.

Вдигна поглед.

— Уредил съм оглушително посрещане — каза той с усмивка.

Рита също се засмя, само че малко височко.

— Когато стигнем до центъра на игрището, ще представя президентите на двамата капитани, те от своя страна ще ги представят на своите помощник-капитани и треньорите. После президентите ще бъдат представени на официалните лица, които ще присъстват на мача.

— В единадесет и четиридесет всички ще се обърнат с лице към западния сектор, където оркестърът на „Редскинс“ ще изсвири първо руския национален химн, а след кратка пауза и американския.

Точно в единадесет четиридесет и осем нашият почетен гост, президентът Жеримски, ще хвърли сребърен долар. След това ще изведа двамата господа от игрището и ще ги доведа тук, където, надявам се, всички ще наблюдават как „Редскинс“ ще победи „Пакърс“.

Двамата президенти се засмяха.

Куке погледна към гостите, усмихвайки се с облекчение, че първата част от изпитанието му е приключила. После попита:

— Имате ли някакви въпроси?

— Да, Джон. Имам един въпрос — обади се Жеримски. — Не обясни защо ще хвърлям монетата.

— Защото капитанът, който отгатне дали е ези или тура, открива играта.