Харлан Коубън - Изгубена завинаги

Образът се фокусира. Взрях се в екранчето и като видях лицето д-р Хименес, за малко да изпусна телефона от ръката си. Това бе истински шок за мен и все пак, като си помислих какво ми беше казал Джоунс, всичко започна да се подрежда — оформи се ужасна картина.

Д-р Хименес — колко умно от негова страна да използва испанско име, за да подхожда на тъмната му кожа — бе самият Мохамед Матар.

Преди да успея да обработя данните в главата си, момчето завика:

— Не можете да влезете!

Ериксън:

— Синко, отдръпни се.

— Няма!

На Ериксън не му хареса този отговор. Вдигна ръце, сякаш се канеше да избута настрана малкото момче. Но в ръката на момчето изневиделица се появи нож. Преди някой да успее да помръдне, той го вдигна над главата си и го заби дълбоко в гърдите на Ериксън.

О, не!…

Мушнах телефона в джоба си и хукнах към входа. Внезапен тътен ме накара да замръзна на място.

Изстрел.

Ериксън бе улучен. Извъртя се със забития в гърдите нож и се строполи на земята. Тейлър се пресегна за оръжието си, ала нямаше възможност дори да го докосне. Няколко изстрели раздраха нощната тъма. Тялото на Тейлър подскочи веднъж, после още веднъж и рухна на земята.

Отново чух шум от двигатели, една кола с ръмжене се движеше по пътя, а друга завиваше иззад сградата. Погледнах към Берлеан. Той тичаше с всички сили към мен.

— Бягай към гората! — извиках му аз.

Изскърцаха спирачки. Проехтяха още изстрели.

Затичах се към дърветата и тъмнината, далеч от къщата и частния път. Гората, мислех си аз. Ако успеем да стигнем до гората, можехме да се скрием в нея. Един автомобил прекоси двора със запалени фарове и започна да ни търси. Сегиз-тогиз във въздуха свистяха куршуми. Не обърнах глава, за да видя откъде идват. Пред мен се изпречи голям камък и аз се свих зад него. Обърнах се и зърнах Берлеан.

Дочуха се още изстрели. Берлеан падна.

Изправих се иззад скалата, ала Берлеан бе твърде далеч от мен. Двама мъже му се нахвърлиха. От един джип изскочиха други трима, въоръжени до зъби. Втурнаха се към Берлеан, като стреляха наслука в гората. Един куршум се заби в дървото зад мен. Отново се свих зад камъка и във въздуха изсвистя още един куршум.

За миг настъпи тишина. После:

— Покажи се веднага!

В гласа на мъжа се усещаше силен арабски акцент. Поизправих се и надзърнах от скривалището си. Беше тъмно, с всеки изминал момент нощта все повече и повече предявяваше своите претенции, ала аз успях да разбера, че поне двамина от мъжете имаха черна коса, тъмна кожа и бяха пуснали бради. Някои носеха зелени кърпи около вратовете си — от онези, с които можеш да покриеш и лицето си. Те викаха на някакъв неразбираем език и аз си казах, че сигурно си говорят на арабски.

Какво, по дяволите, ставаше?

— Ако не се покажеш, приятелят ти ще пострада.

Мъжът, който го каза, сигурно бе водачът им. Той излайваше по някоя заповед, като сочеше ту наляво, ту надясно. Двама мъже се втурнаха да ме заобикалят. Друг един се върна в автомобила, включи фаровете и започна да претърсва с тях гората. Седях превит на две, прилепил страна в земята. Сърцето ми се блъскаше яко в гърдите.

Нямах оръжие в себе си. Глупаво. Толкова дяволски тъпо.

Бръкнах в джоба си и се опитах да извадя мобилния си телефон.

Водачът им извика:

— Последен шанс! Ще започна от коленете му.

Берлеан викна:

— Не го слушай!

Пръстите ми напипаха телефона и в същия миг в нощния въздух се чу изстрел.

Берлеан изпищя.

Водачът:

— Излизай!

Опипах телефона и натиснах скоростния бутон за връзка с Уин. Берлеан стенеше. Затворих очи, опитах се да се съсредоточа, трябваше да помисля.

До ушите ми долетя гласът на Берлеан, примесен със сълзи:

— Не го слушай!

— Другото коляно!

Още един изстрел.

Берлеан пъшкаше като в агония. Гласът му късаше сърцето ми, преобърна вътрешностите ми. Знаех, че не мога да се предам. Ако се покажех, и двамата щяхме да умрем. Уин трябваше вече да е чул какво става наоколо. Той щеше да се обади на Джоунс и да поиска подкрепление. Нямаше да се забави.

Чувах стенанията на Берлеан.

После още веднъж, този път много тихо, Берлеан изрече:

— Не… го… слушай!

Чувах говора на мъжете в гората, недалеч от мен. Нямах никакъв избор. Трябваше да се преместя. Погледнах към викторианската къща вдясно. Пръстите ми се сключиха около голям камък, нещо като план започна да се оформя в главата ми.

Водачът:

— Имам нож. Ще му извадя очите.

В къщата се забеляза оживление. Видях движение на хора през прозореца. Нямах време. Станах с присвити колене, готов да се втурна в акция.