Харлан Коубън - Изгубена завинаги

— И после?

— Каза ми да паркирам в края на „Дък Рън Роуд“. Да я взема от там в девет часа. Тъй че аз паркирах няколко минути преди девет на указаното място. Беше се стъмнило. Седях си в колата. По шосето няма светлина, няма нищо. Чакам. Става девет и петнайсет. Долавям шум и внезапно вратата на автомобила ми се отваря и някой ме издърпва навън.

Кен млъкна. По страните му отново се затъркаляха сълзи. Той ги избърса.

— Някой ме удря право в устата. Избива ми два зъба — и ми ги показа. — Измъкват ме от колата. Нямам представа колко са на брой. Четирима, може би петима и всичките ме ритат. Аз само се крия с ръце, нали разбираш, за да предпазя главата си, и се прощавам с живота. После ме изтърколват по гръб и ме притискат към земята. Все още не виждам лицата им, но и нямам желание да ги видя! Единият насочва нож към мен. Казва: „Тя не иска да говори с теб. Ако продумаш само дума, ще убием семейството ти“.

За миг и двамата останахме да седим мълчаливо. Погледнах към Берлеан. Той поклати глава. Никакви сведения за Кари Стюард.

— Това е — каза Кен. — Повече не я видях. Нито момичетата, с които се шляеше. Сякаш пропаднаха вдън земя.

— Сподели ли с някого?

Той поклати отрицателно глава.

— Как обясни нараняванията си?

— Излъгах, че след концерта са ми скочили. Нали няма да кажеш на никого?

— Няма — отвърнах. — Но трябва да я намерим, Кен. Нямаш ли някаква представа къде може да е?

Той мълчеше.

— Кен?

— Попитах я къде живее. Не ми каза.

Аз чаках.

— Но един ден — той млъкна и си пое дълбоко въздух, — щом излезе от библиотеката, тръгнах след нея.

Кен извърна очи и запремига.

— Значи знаеш къде живее?

Той сви рамене.

— Може би, не съм сигурен. Не, не мисля.

— Можеш ли да ми покажеш докъде я проследи?

Кен поклати отрицателно глава.

— Мога да те упътя — отвърна той. — Но няма да те придружа, ясно? Искам да се прибера.

На веригата, преграждаща пътя ни, висеше табела с надпис: „Частен път“.

Продължихме напред и паркирахме зад ъгъла. Наоколо не се виждаше нищо друго, освен ниви и гора. Разнообразните ни източници не ни дадоха никакви резултати относно Кари Стюард. Името би могло да е псевдоним, но търсенето продължаваше. Обади ми се Есперанца и рече:

— Открих нещо, което може и да те заинтригува.

— Казвай.

— Нали спомена някой си д-р Хименес, работил с д-р Кокс по времето, когато е създал „Крио Хоуп“?

— Правилно.

— Хименес също е свързан с организацията „Спасете ангелите“. Посетил е едно общежитие, което те спонсорирали преди шестнайсет години. Ще направя проучване за него и ще видя дали той би могъл да ни даде повече информация за осиновяването на ембриони.

— Това е добре.

— Да не би Кари да е умалително от друго име? — попита тя.

— Не знам. Може би от Карълайн?

— Ще проверя и отново ще ти се обадя, ако открия нещо.

— Има и още — добавих аз. — Можеш ли да провериш в Гугъл какъв е адресът и какво ще се появи за него?

— Не излиза нищо за живеещите на този адрес. Сякаш там има само ниви и толкоз. Не пише кой е собственикът. Искаш ли да проуча?

— Моля те.

— Ще ти се обадя пак възможно най-скоро.

Затворих телефона. Берлеан се обади:

— Погледни там.

Той сочеше към едно дърво в началото на пътя. На него бе монтираната охранителна камера.

— Доста строга охрана за ферма — забеляза той.

— Кен ни уведоми за частния път. Каза, че Кари е тръгнала по него.

— Ако го направим, ще ни видят.

— Ако ползват камерата. Може да е само за камуфлаж.

— Не — отвърна Берлеан. — Ако беше поставена за камуфлаж, щеше да е на видно място.

В думите му имаше логика.

— Просто да тръгнем нагоре по пътя — предложих аз.

— И ще нарушим границите на частно владение — добави Берлеан.

— Голяма работа. Все нещо трябва да направим, не е ли така? Нагоре по пътя трябва да има къща, някаква постройка. — После ми хрумна нещо. — Почакай.

Отново позвъних на Есперанца.

— Пред компютъра си, нали?

— Да — отвърна тя.

— Потърси на картата местонахождението, което ти дадох.

Бързо тракане по клавиатурата.

— Така. Намерих го.

— Сега щракни на сателитните снимки и ги увеличи.

— Задръж така… добре, направих го.

— Какво има в края на пътя вдясно от шосето?

— Много зеленина и покрив на нещо като голяма и хубава къща. На не повече от двеста метра от вас. Наоколо й няма други сгради.

— Благодаря ти. — Затворих телефона и казах: — Имало голяма къща.