Харлан Коубън - Изгубена завинаги

— Тук да ви прилича на Париж?

— Ни най-малко — съгласи се Берлеан. — Но случаят има международни измерения. За последен път момичето е забелязано в арест, който е под моя юрисдикция. Допускаме, че може би е използвала компютрите във вашата библиотека.

Тя взе фотографията.

— Не мисля, че съм я виждала.

— Сигурна ли сте?

— Не, не съм сигурна. Огледайте се.

Направихме го. Почти на всяка маса седеше по някое момче или момиче.

— Всеки ден тук се изсипват тонове хлапета. Не твърдя, че никога не е идвала. Само казвам, че не я познавам.

— Бихте ли проверили в компютрите си за регистрационна карта на името на ползвател „Кари“?

— Носите ли прокурорска заповед? — попита Пейдж.

— Може ли да погледнем в списъка на ползвателите на компютрите ви за последните осем месеца?

— Същият въпрос.

Берлеан й се усмихна.

— Приятен ден.

— И на вас.

Отдалечихме се от Пейдж Уесън и се отправихме към изхода. Телефонът ми иззвъня. Беше Есперанца.

— Успях да се свържа с „Карвър Академи“ — каза тя. — В списъците им няма ученичка с малко име Кари.

— Страхотно — отвърнах аз, благодарих й, затворих телефона и уведомих Берлеан.

Берлеан попита:

— Да имаш някакви предложения?

— Да се разделим и да покажем фотографията на учениците — казах аз.

Огледах внимателно помещението и вниманието ми привлече една маса в ъгъла, на която седяха три момчета. Двете носеха якета с надписа на училището — шаблонни гербове, избродирани на предницата и на ръкавите; и аз носех подобно яке, когато учех в гимназията в Ливингстън. Третото момче беше от подготвителните класове — с издадена напред брадичка, добре сложен, с изящни кости, с колосана риза, със скъпи панталони в цвят каки. Реших да започна от тях.

Показах им снимката.

— Познавате ли я?

Отговори Подгответо:

— Мисля, че се казва Кари.

Улучих десетката.

— Знаеш ли фамилията й?

И трите глави се поклатиха едновременно.

— От вашето училище ли е?

— Не е — отвърна Подгответо. — Мисля, че е от местните. Обикаля наоколо.

Първото училищно яке уточни:

— Страхотна е.

Подгответо с изпъкналата напред брадичка кимна в знак на съгласие:

— Има страхотно дупе.

Свъсих вежди. „Запознай се с Малкия Уин“, казах си аз.

Берлеан хвърли поглед към мен. Направих му знак, че съм попаднал на следа. Той дойде при нас.

— Знаете ли къде живее? — попитах.

— Не. Но Кенбо я е имал.

— Кой?

— Кен Борман. Имал я е.

Погледнах към него. Берлеан повтори:

— О! Имал я е.

— Къде можем да намерим Кенбо? — заинтересувах се аз.

— В кампуса. В салона за вдигане на тежести.

Момчетата ни упътиха и ние тръгнахме натам.

Очаквах Кенбо да е по-едър.

Когато чуеш прякор, звучащ по този начин, когато разбереш, че носителят му е имал страхотното русокосо момиче от снимката и че можеш да го откриеш в салона за вдигане на тежести, в главата ти се появява образът на яко, мускулесто и красиво момче. Но случаят не беше такъв. Кенбо имаше толкова тъмна и остра коса, сякаш бе боядисана, а после изгладена. Тя закриваше едното му око като тежка черна завеса. Имаше бледо лице, тънки ръце, а ноктите му бяха лакирани с черен лак. По мое време наричахме момчета с подобен външен вид „готики“.

Щом му подадох снимката, забелязах как окото му — само едното, тъй като другото не се виждаше от косата му — се отвори широко. Вдигна поглед към нас и на лицето му се изписа страх.

— Познаваш я — отсякох аз.

Кенбо се изправи, отстъпи няколко крачки назад, обърна се и внезапно хукна да бяга. Погледнах към Берлеан. Той рече:

— Нали не очакваш да хукна да го гоня?

Скочих след момчето. Кенбо бе вече навън и се втурна през кампуса на „Карвър Академи“, който бе доста обширен. Раната от куршума ме болеше, но не толкова, че да ме забави. Наоколо имаше много малко ученици, не се виждаше нито един учител, но все някой трябваше да алармира училищните власти. Не можеше така.

— Почакай! — викнах аз.

Той продължи да тича. Свърна вляво и изчезна зад една тухлена сграда. Носеше панталоните си виснали по модата, бяха твърде хлабави и това ми помогна. Трябваше да ги придържа да не се свлекат. Настигнах го. Коляното ме болеше и ми напомняше за старата рана, но се метнах през телената ограда. Той тичаше през игрището, покрито с изкуствена трева. Не си направих труда да викам след него. Щеше да отнеме от силата и времето ми. Той се насочваше към околностите на кампуса, далеч от свидетели, и аз го приех от положителната му страна.