Харлан Коубън - Изгубена завинаги

— Ще ти звънна след пет минути — отсече Берлеан и затвори.

Появи се Уин и попита:

— Добре ли сте всички?

— Великолепно.

— Погрижиха се за родителите ти. И за Есперанца, както и за офиса.

Кимнах с глава. Телефонът отново звънна. Беше Берлеан.

— Като че ли имам новина — заяви той.

— Казвай.

— Обаждането до Териса е направено от телефон, който веднага са изхвърлили. Закупен е в Данбъри, щата Кънектикът, заплатили са в брой.

— Доста голям град.

— Може би ще успея да го смаля. Казах ти, че засякохме разговор от Питърсън, Ню Джърси.

— Така.

— Повечето разговори идват или са насочени отвъд Океана, но някои са проведени вътре в Съединените щати. Нали знаеш, че престъпните елементи се свързват помежду си по електронната поща?

— Мисля, че е логично.

— Защото остават анонимни. Създават си акаунт при свободен доставчик и използват него.

— В такъв случай?

— Разговорът включваше електронен адрес, създаден преди осем месеца в библиотеката „Марк Твен“ в Рединг, щата Кънектикът. Намира се на двайсетина километра от Данбъри.

Замислих се върху казаното.

— Това е брънка от някаква верига.

— Да. Дори нещо повече: библиотеката се използва от местното смесено подготвително училище, наречено „Карвър Академи“. Може и да извадим късмет. Твоята „Кари“ може да учи там.

— Ще провериш ли?

— В момента някой ми звъни. Но Рединг е само на час и половина път от тук. Бихме могли да бръмнем с автомобила до там и да покажем снимката.

— Искаш ли аз да карам?

Берлеан въздъхна:

— Мисля, че така ще е най-добре.

Убедих Териса да не идва, което не бе никак лесно — помолих я да остане тук в случай на нужда. Обещах й, че щом научим нещо, ще й се обадим. Тя се съгласи с неохота. Нямаше нужда всички да се скупчим на едно място, трябваше да разпределим силите си. Уин щеше да е наблизо, за да охранява Териса, но и двамата щяха да правят проучвания и в други посоки. Най-вероятно ключът към загадката се криеше в „Спасете ангелите“. Ако можехме да видим документите на организацията, щяхме да научим фамилията и адреса на Кари, да открием осиновителите й, майката сурогат или каквото щете там и да се опитаме да установим сегашното й местонахождение.

В автомобила Берлеан попита:

— Бил ли си женен?

— Не. А ти?

Той се усмихна.

— Четири пъти.

— Леле!

— И четирите женитби свършиха с развод. Но не съжалявам за никоя от четирите.

— Дали и бившите ти съпруги биха казали същото?

— Съмнявам се. Въпреки че поддържаме приятелски отношения. Лесно печеля жените, но не мога да ги задържа.

Усмихнах се.

— Не бих го и очаквал от теб.

— Защото не съм красавец ли?

Свих рамене.

— Външният вид не означава кой знае колко — заяви той. — Знаеш ли какво е ценното в мен?

— Не ми го казвай. Огромното ти чувство за хумор, отгатнах ли? Според списанията за жени най-важното качество в мъжа е чувството му за хумор.

— Да, разбира се, а чекът съм изпратил по пощата — допълни Берлеан.

— Значи не е това.

— Аз съм доста забавен човек — каза Берлеан. — Но и това не е.

— Тогава какво? — попитах.

— Казвал съм ти.

— Кажи ми го пак.

— Харизмата — отвърна Берлеан. — Притежавам свръхестествено обаяние.

Усмихнах се.

— Трудно бих го оспорил.

Рединг имаше по̀ селски вид, отколкото очаквах — заспал, непретенциозен град с пуританска архитектура, характерна за Нова Англия, огромни постмодерни претенциозни къщи замъци, крайпътни магазинчета за антикварни стоки, стареещи селскостопански земи. Над зелената врата на скромната библиотека имаше табела, на която пишеше: БИБЛИОТЕКА „МАРК ТВЕН“, а отдолу, с по-малки букви: „ДАР ОТ САМЮЪЛ Л. КЛЕМЕНС“.

Стана ми интересно, но не му беше времето да проявявам любопитството си. Отправихме се към гишето на библиотекарката.

Тъй като Берлеан носеше полицейската си значка, макар и не за този район, оставих го той да говори.

— Здравейте — поздрави Берлеан.

Библиотекарката носеше табелка с името си: „Пейдж Уесън“. Тя вдигна изпълнени с досада очи, сякаш Берлеан бе закъснял да върне книгата си и сега й предлагаше някакво тъпо извинение, което бе чувала милион пъти.

— Търсим това момиче. Изчезнало е. Да сте го виждали?

В едната си ръка държеше значката си, а в другата — снимката на русокоската. Библиотекарката погледна първо значката.

— Вие сте от Париж — забеляза тя.

— Да.