Харлан Коубън - Изгубена завинаги

Берлеан свали очилата си, избърса ги, вдигна ги срещу светлината и отново ги почисти.

— Какво точно правим в момента?

— Истината ли искаш?

— За предпочитане е.

— Нямам никаква представа.

— Мислиш ли, че Кари Стюард се намира в голямата къща? — попита той.

— Има само един начин да разберем — отвърнах.

Тръгнахме пеша. Позвъних на Уин и го уведомих какво става, в случай че нещо се обърка. Той реши да дойде, след като още веднъж провери как е Териса. Двамата с Берлеан обсъдихме въпроса и стигнахме до заключението, че бихме могли да отидем до входа и да натиснем звънеца на вратата.

Беше още светло, ала слънцето вече се гърчеше в предсмъртна агония. Прескочихме веригата и тръгнахме по средата на пътя, като подминахме охранителната камера. От двете ни страни се извисяваха дървета. Сякаш половината от тях се бяха изправили като стражи с табела „Минаването забранено“ в ръце. Пътят не бе павиран, но беше в доста добро състояние. Някъде бе покрит с чакъл, ала в по-голямата си част беше кален. Берлеан направи гримаса и тръгна на пръсти. Непрекъснато триеше длани в панталоните си и се облизваше.

— Никак не ми харесва — забеляза той.

— Кое не ти харесва?

— Калта, гората, камерите. Има нещо нечистоплътно в това.

— Прав си — отвърнах. — Затова пък оня вертеп, в който ме повика да се срещнем, бе много хигиеничен, нали така?

— Хей, това беше елегантен клуб за мъже. Не прочете ли табелата?

По-нагоре по пътя зърнах ред храсти и на известно разстояние зад тях се появи сивосинкавият покрив на мансарден етаж.

В главата ми светна сигнална лампичка. Ускорих крачка.

— Майрън?

Чух как зад нас веригата падна с дрънчене на земята и забръмча моторът на приближаващ се автомобил. Тръгнах по-бързо, за да огледам добре сградата. Хвърлих поглед назад, когато колата на окръжната полиция спря. Берлеан също спря. Не и аз.

— Господине? Преминавате през частна собственост.

Аз завих зад ъгъла. Около къщата имаше ограда. Още една пречка. Но сега, от мястото, до което бях стигнал, виждах цялата къща.

— Спрете на място. Не навлизайте навътре.

Спрях. Погледнах напред към сградата. Видяното потвърди подозренията ми от мига, в който бях зърнал покрива на мансардния етаж. Постройката имаше вид на идеално убежище, където можеш да намериш подслон и закуска — живописна и претенциозна викторианска сграда с кули и кулички, витражи, веранда и — да! — мансарда със синьо-сивкав покрив.

Бях видял къщата в уебсайта на „Спасете ангелите“.

Беше един от домовете за самотни майки.

От колата излязоха двама полицаи.

Те бяха млади, с издути мускули и ходеха наперено. И двамата носеха широкополи полицейски шапки. Широкополите шапки, казах си, изглеждат доста глупаво на полицейските глави и са неефективни при действия за налагане на закона в окръга, но оставих мислите за себе си.

— Какво обичате, господа? — попита единият от полицаите.

Той бе по-висок от другия, а ръкавите на ризата му стягаха бицепсите му като два турникета. На табелката, висяща на гърдите му, пишеше: „Тейлър“.

Берлеан извади фотографията.

— Търсим това момиче.

Полицаят взе снимката, погледна я и я подаде на партньора си, на чиято табелка пишеше: „Ериксън“. Тейлър попита:

— А вие сте?

— Капитан Берлеан от криминалната полиция в Париж.

Берлеан подаде на Тейлър значката и картата си. Тейлър я взе с два пръста, сякаш Берлеан му подаваше хартиен плик с димящи кучешки изпражнения. Огледа полицейската му карта, после кимна с брадичка към мен.

— А приятелят ви? Кой е той?

Махнах му с ръка.

— Майрън Болитар — казах. — Приятно ми е.

— Доколко имате отношение към случая, господин Болитар?

Щях да отговоря, че това е дълга история, но си казах, че в края на краищата може и да не е толкова комплицирана и отвърнах:

— Момичето, което търсим, е вероятно дъщеря на моя приятелка.

— Вероятно? — Тейлър отново се обърна към Берлеан. — Е, инспектор Клузо 49 49 Един от главните герои в култовия анимационен филм „Розовата пантера“. — Б.пр. , искаш ли да ми кажеш какво правиш тук?

— Инспектор Клузо, а? — повтори Берлеан. — Много смешно. Понеже съм французин, така ли?

Тейлър просто се взираше в него.

— Работя по случай, който засяга международния тероризъм — обясни Берлеан.

— Наистина ли?

— Да. Появи се и името на това момиче. Мисля, че живее тук.

— Имате ли прокурорска заповед?