Харлан Коубън - Изгубена завинаги

С всички сили запратих камъка в посока, противна на сградата. Камъкът шумно се удари в някакво дърво, после в земята.

Водачът извърна глава към шума. Двамината мъже, които ме търсеха в гората, също тръгнаха натам и пътьом стреляха напосоки. Джипът зави на другата страна, към звука от падащия камък.

Поне се надявах да е станало така.

Не останах да чакам и да ги наблюдавам. Още щом камъкът излетя от ръката ми, аз се втурнах през дърветата към сградата. Отдалечавах се от виковете на Берлеан, както и от хората, които искаха да ме убият. Беше се стъмнило още повече, беше почти невъзможно да се види нещо, ала това не ме спря. Клоните ме шибаха по лицето. Но не ми пукаше. Разполагах със секунди. Сега всичко зависеше от времето, а аз напредвах бавно към къщата.

Без да спирам да вървя, наведох се и взех още един камък.

Водачът:

— Започвам да вадя едното му око!

Чух Берлеан да крещи:

— Не! — после запищя.

Времето летеше.

Продължавах да тичам и между крачките успях да запратя камъка към къщата. Вложих в движението всичко от себе си, за малко да изкълча рамото си. Забелязах, че в тъмнината камъкът описа дъга високо във въздуха. Вдясно от къщата — там, където се намирах — имаше хубав панорамен прозорец. Проследих траекторията на движението му, като си мислех, че няма да стигне до него.

Но не стана така.

Камъкът разби стъклото на малки парченца. Настъпи паника. Тъкмо на това разчитах. Хукнах обратно към гората с удвоени сили, а въоръжените мъже се втурнаха към къщата. Зърнах две русокоси деца — момиче и момче — да се приближават към счупения прозорец откъм вътрешността на къщата. Част от мен се питаше дали момичето не е Кари, но нямах време да погледна още веднъж. Мъжете извикаха нещо на арабски. Не видях какво стана после. Тичах назад към гората с всички сили, като използвах суматохата, за да изляза в гръб на водача.

Видях, че другият мъж слезе от джипа. И той се втурна към счупения прозорец. Това бе главната им задача: да охраняват дома. Бях пробил периметъра им. Те се бяха разпръснали и се опитваха да се прегрупират. Настъпи объркване.

Като се криех, без да губя време, успях да се върна на предишното си място срещу къщата. Намирах се на шейсет-седемдесет метра от водача.

Кога ли ще ни се притекат на помощ?

Нямаше да е скоро.

Водачът им викаше и им заповядваше. Берлеан бе повален на земята. Не помръдваше. И което бе по-лошо — беше съвсем притихнал. Вече нямаше викове. Нямаше стонове.

Трябваше да стигна до него.

Не знаех как. В мига, в който се покажа иззад дърветата, ще бъда на открито, уязвим отвсякъде. Но вече нямах избор.

Втурнах се към водача.

Не бях изминал и три крачки, когато чух как някой викна и го предупреди. Водачът се обърна към мен. Между мен и него оставаха още четирийсет метра. Краката ми се движеха бързо, ала всичко наоколо сякаш забавяше своя ход. Водачът също носеше зелена кърпа около врата си, приличаше на престъпник от някой стар уестърн. Имаше гъста брада. Беше по-висок от останалите, може би над метър и осемдесет, с яко телосложение. В едната си ръка държеше нож, а в другата револвер. Прицели се в мен. Питах се дали да залегна на земята, или да свия встрани, за да избегна куршума, ала тутакси прецених положението и реших, че промяната на посоката нямаше да ме спаси. Да, можеше да пропусне с първия изстрел, но после щях да съм целият на показ. Вторият изстрел със сигурност щеше да ме улучи. При това не можех повече да променям посоката си на движение. Останалите мъже вече се бяха обърнали и тичаха към нас. Те също щяха да стрелят.

Можех само да се надявам, че стрелецът ще се паникьоса и ще ме пропусне.

Той се прицели. Срещнах погледа му и забелязах спокойствието, характерно за човек с прости морални стойности. Нямах никакъв шанс. Вече бях наясно. Нямаше да пропусне. И тогава, точно преди да дръпне спусъка, аз го чух да пищи от болка и го видях, че гледа надолу.

Берлеан го бе захапал за прасеца и го държеше здраво като ротвайлер.

Ръката на водача, с която държеше револвера, се насочи надолу и встрани, като се целеше в главата на Берлеан. В жилите ми нахлу адреналин, аз се втурнах към водача с ръце напред. Ала преди да стигна до него, чух изстрела и видях как револвера отскочи. Тялото на Берлеан се сгърчи. Увих ръка около копелето. Когато той се срина на земята, насочих удара на дясната си ръка право в носа му. Строполихме се на земята и цялата тежест на тялото ми се съсредоточи в ръката ми. Носът му се спука като балон, пълен с вода. Кръвта му ме плисна в лицето. Беше топла. Той извика, все още имаше сили. Аз също извиках. Изпълних удар с глава. Той се опита да ме впримчи в меча прегръдка. Съдбовен миг. Оставих се да ме обгърне с двете си ръце. Когато започна да стяга прегръдката, бързо освободих ръцете си. Сега водачът остана напълно безпомощен. Не се поколебах. Помислих си за Берлеан, за мъките, които бе изпитал от ръцете на този човек.