Харлан Коубън - Изгубена завинаги

Беше време да сложа край.

Пръстите на дясната ми ръка се свиха като щипци. Не се пресегнах към носа или очите му, нито към някоя друга част от него, която да изкривя или да счупя. В основата на гърлото, точно над гръдния кош, има кухина, където трахеята не е защитена. Силно забих двата си пръста и палеца в празнината и го сграбчих с всички сили за гръкляна. Докато издърпвах дихателната му тръба навън, аз виках, ръмжах като животно; мъжът издъхна в ръцете ми.

Измъкнах револвера от неподвижната му ръка.

Мъжете тичаха към нас. Не бяха изстреляли нито един патрон от страх да не улучат водача си. Търкулнах се към тялото вдясно.

— Берлеан?

Ала той бе мъртъв. Вече ми беше ясно. Глупавите му очила с огромните рамки ме гледаха подозрително от мекото му деформирано лице. Доплака ми се. Искаше ми се да се откажа от всичко, да го взема в ръцете си и да плача.

Мъжете се приближаваха. Вдигнах поглед. Трудно различаваха фигурата ми, но светлините на къщата зад тях идеално очертаваше силуетите им. Вдигнах револвера и стрелях. Единият падна на земята. Обърнах оръжието наляво. Отново стрелях. Още един падна на земята. Започнаха да отвръщат на огъня. Търколих се към водача и се скрих зад трупа му. Отново стрелях. Още един падна на земята.

Сирени.

Превит на две, аз се затичах към къщата. В двора една след друга нахлуваха полицейски коли. Чух и шум на хеликоптер — може би бяха няколко и летяха над главите ни. Още изстрели. Щях да ги оставя да се оправят сами. Исках да вляза в къщата.

Изтичах покрай Тейлър. Мъртъв. Вратата бе още отворена. Трупът на Ериксън бе на предната веранда до този на Тейлър, а дръжката на ножа стърчеше от гърдите му. Прескочих го и се втурнах в преддверието.

Тишина.

Това не ми харесваше.

Продължавах да държа револвера на водача в ръка. Опрях гръб в стената. Наоколо цареше пълно отчаяние. Тапетите се белеха от стените. Лампите светеха. С ъгълчето на окото си зърнах някой бързо да тича и чух трополенето на стъпките му надолу по стълбите. Сигурно имаше и долен етаж. Мазе.

Отвън се чуваше стрелба. Някой призоваваше през мегафона да се предадат. Вероятно беше Джоунс. Сега трябваше да чакам. И без това нямаше никаква възможност да измъкна Кари от тук. Трябваше да стоя плътно до вратата, да не пускам никого нито да влезе, нито да излезе. Мъдро решение. Трябваше търпеливо да изчакам.

Можеше и да стане. Можех да остана на мястото си, а не да влизам в мазето. Само ако онова русокосо момче не бе изтрополило надолу по стълбите като лудо.

Нарекох го момче. Но не бях прав. Изглеждаше седемнайсет, може би осемнайсетгодишен, почти на възрастта на тъмнокосите мъже, които току-що бях застрелял без всякакво колебание. Ала когато русокосото момче, облечено в панталони с цвят каки и риза, се втурна, обляно в сълзи, надолу по стъпалата с пистолет в ръка, не стрелях на мига.

— Стой! — викнах му аз. — Хвърли оръжието!

Лицето му се изкриви и изобрази отблъскваща маска на смъртта. То вдигна оръжието си към мен и се прицели. Аз скочих, търкулнах се вляво и започнах да стрелям. Не исках да го убия, както може би е изглеждало отстрани. Целех се в краката му. Стрелях ниско долу. Момчето изскимтя и падна. Не изпускаше оръжието от ръката си. Изражението на лицето маска не се променяше. Отново се прицели в мен.

Изскочих от преддверието в коридора и пред мен се изпречи вратата за мазето.

Бях улучил русокоското в крака. Нямаше как да тръгне след мен. Спрях да дишам, сграбчих топката на бравата със свободната си ръка и отворих вратата.

Пълен мрак.

Държах револвера пред гърдите си. Притисках се плътно към стената, за да не се откроявам като мишена. Тръгнах бавно надолу по стъпалата, като опипвах всяко стъпало с крак. С едната ръка държах револвера, а с другата опипвах стената за електрическия ключ. Не го намирах. С извито на една страна тяло аз вземах стъпалата бавно, едно по едно, стъпвах с левия си крак, после поставях десния до него. Чудех се дали ще ми стигнат куршумите. Колко ли бяха останали? Нямах представа.

От долу се чуваше шепот.

Нямаше никакво съмнение. Лампите може и да са загасени, но там в тъмното имаше някой. Дори няколко души. Отново се замислих дали да не постъпя мъдро и да спра, да остана неподвижен, да се върна заднешком по стълбите нагоре и да изчакам подкреплението. Стрелбата навън бе спряла. Джоунс и хората му — бях сигурен, че са те — бяха осигурили безопасността на къщата.

Но не го направих.

С левия си крак опипах най-долното стъпало. Чух шум от боричкане, който ме накара целия да настръхна. Със свободната си ръка опипвах стената и най-после намерих ключа за осветлението. Или, по-точно казано, ключовете. Бяха цяла редица. Подпрях се с ръка на стената под тях, стиснах здраво револвера, поех си дълбоко въздух и натиснах и трите ключа едновременно.