Харлан Коубън - Изгубена завинаги

По-късно щях да си спомня и останалите подробности: графитите на арабски език, изписани със спрей по стените, зелените знамена с кървавочервения полумесец, афишите на изтощени от битката мъченици с оръжие в ръка. По-късно щях да си спомня и портретите на Мохамед Матар през различните етапи от живота му; тук се виждаше и портретът му в ролята на д-р Хименес.

Ала точно в онзи миг всичко бе само фон на случващото се.

Защото в отсрещния ъгъл на мазето зърнах нещо, което накара сърцето ми да спре. Затворих очи, после отново погледнах натам и си казах, че това, което ми се бе сторило невероятно, може би е напълно логично.

Група русокоси момичета и момчета се бяха сгушили до бременна жена в черна бурка 50 50 Наметало, в което се забулват жените мюсюлманки. — Б.пр. . Очите им бяха светлосини и всички ме гледаха с омраза. Зашумяха, изръмжаха като един, но след малко разбрах, че това не е ръмжене. Те произнасяха думи, изричаха ги и ги повтаряха отново и отново…

— „Ал-сабр уал-саиф.“

Дръпнах се назад и поклатих глава.

— „Ал-сабр уал-саиф.“

Мислите ми отново се развихриха: русата коса; сините очи; института „Крио Хоуп“; д-р Хименес, който всъщност е Мохамед Матар; търпението; мечът.

Търпение.

Малко по-късно, когато истината проблесна в съзнанието ми, нададох вик: „Спасете ангелите“ не бяха използвали ембрионите, за да помагат на бездетни семейства. Бяха създали от тях съвършеното оръжие на терора, с което можеха да проникват навсякъде и да подготвят глобален джихад.

Търпението и мечът ще унищожат грешниците.

Русокосите момичета и момчета тръгнаха към мен, въпреки че оръжието бе в моите ръце. Някои припяваха. Други викаха. Някои бяха ужасени и се скриха зад бременната жена с бурката. Бързо тръгнах към стълбите. Когато се изкачих горе, чух познат глас да вика името ми:

— Болитар? Болитар?

Обърнах гръб на синеоките изчадия в мазето, изкатерих и най-горните стъпала, мушнах се в отвора на вратата и я затръшнах след себе си. Сякаш това щеше да ми помогне. Сякаш така щях да изтрия образа им от съзнанието си.

Горе стоеше Джоунс. Там бяха и неговите хора, облечени в бронежилетки. Джоунс забеляза израза в очите ми.

— Какво има? — попита той. — Кой е долу?

Но не можех да изрека и дума, не ми бе възможно да артикулирам. Втурнах се навън, към Берлеан. Строполих се до бездиханното му тяло. Разчитах на милостта на съдбата, надявах се, че в суматохата може и да съм сгрешил. Но нямаше грешка. Берлеан, горкото красиво копеле, бе мъртво. Подържах тялото му секунда, може би две. Не повече.

Още нищо не бе свършено. Берлеан пръв щеше да ми го каже.

Трябваше да открия Кари.

Втурнах се обратно към къщата, като виках името на Териса. Не получих отговор.

Тутакси се включих в претърсването. Джоунс и хората му вече бяха в мазето. Качиха русокосите момчета и момичета горе. Погледнах ги, видях изпълнените им с омраза очи. Кари не беше сред тях. Открихме още две жени с фереджета — традиционните черни бурки. И двете бяха бременни. Когато хората на Джоунс започнаха да извеждат пленниците навън, Джоунс ме погледна с ужас в очите. Отвърнах на погледа му и кимнах с глава. Тези жени не бяха майки. Те служеха за инкубатори — в тях зрееха ембрионите.

Претърсването не продължи дълго. Отворихме всички килери, намерихме наръчници и филмови клипове, преносими компютри, ужас след ужас. Но от Кари нямаше и следа.

Извадих мобилния си телефон и отново се опитах да се свържа с Териса. Отново не получих отговор. Нито от нейния телефон, нито от апартамента в „Дакота Билдинг“.

Заклатушках се навън. Уин бе пристигнал. Стоеше на верандата и ме чакаше. Очите ни се срещнаха.

— Териса? — попитах го аз.

Уин поклати глава:

— Отишла си е.

Отново.

Провинция Кабинда

Ангола, Африка

Три седмици по-късно

Пътуваме в пикапа повече от осем часа през най-шантавия терен, който съм срещал. През последните шест часа не съм виждал жива душа, нито постройка. И преди това съм пътувал надалеч, но това тук е далеч, повдигнато на десета степен.

Когато стигаме до бараката, шофьорът спира и изключва двигателя. Отваря ми вратата и ми подава раницата. Посочва ми пътеката, по която трябва да тръгна. Казва ми, че в бараката има телефон. Когато искам да се върна, трябва само да му позвъня. Той ще дойде и ще ме прибере. Благодаря му и тръгвам по пътеката.

След шест-седем километра пред мен се ширва поляна.