Харлан Коубън - Изгубена завинаги

— Какво стана с децата?

— Някои са били убити. Други са задържани.

Тя тръгва надолу по хълма.

— Нима мислиш, че тъй като досега Кари не е познала любовта, няма изобщо да я познае?

— Не, казвам съвсем друго нещо.

— Но звучи по този начин.

— Казвам ти истината.

— Имаш приятели, които отглеждат своите деца, нали? — попита тя.

— Разбира се.

— Какво е първото нещо, което ти казват? Че децата им са се развили по един или друг начин. Като в компютър. Природата върху природата. Родителите могат да ги направляват и да се стараят да ги държат в правия път, докато накрая самите те започват да се грижат за родителите си. Някои деца си остават сладки докрай. Други стават психопати. Познаваш хора, които са отгледали децата си по един и същи начин. Но едното им дете е отчуждено, другото е кротко, третото е нещастно, а четвъртото е великодушно. Родителите много бързо разбират, че влиянието им има граници.

— Но тя не знае, че на света съществува любов, Териса.

— Сега ще разбере.

— Не знаеш на какво е способна.

— Не знам на какво са способни и останалите.

— Това не е отговор — забелязах.

— И какво очакваш да направя? Тя е моя дъщеря. Ще я гледам. Защото това е задължение на родителите. Ще я закрилям. А ти грешиш. Нали се запозна с Кен Борман? Онова хлапе, ученика в подготвителния клас?

Кимам с глава.

— Кари е била привлечена от него. Въпреки неописуемия ад, в който е пребивавала през всеки един от дните си, усетила е необходимост да установи връзка с друг човек. Опитала се е да избяга. Затова е била с Матар в Париж. За да премине още един курс на обучение.

— Била ли е в Париж, когато са убили Рик?

— Да.

— Имало е нейна кръв на местопрестъплението.

— Твърди, че се е опитала да го защити.

— Вярваш ли й?

Териса ми се усмихва.

— Изгубих дъщеря. Бих направила всичко, абсолютно всичко, за да си я върна. Разбираш ли? Можеш да ми кажеш, че Мириям не е загинала, а се е превърнала в страховито чудовище. Но това няма да промени нищо.

— Кари не е Мириям.

— Но и тя е моя дъщеря. Няма да я предам.

Виждам как зад Териса дъщеря й става и тръгва надолу по хълма. Спира и поглежда към нас. Териса се усмихва и й маха с ръка. Кари й отвръща. Може би също се усмихва, ала не мога да кажа със сигурност. Както не мога да кажа със сигурност, че Териса греши в заключенията си. Чудя се. Питам се защо се подвоумих и не стрелях в русокосото момче, което се бе прицелило в мен. Природата срещу природата. Ако момичето, което е пред очите ми сега, биологично произхождаше от Матар, ако едно дете е заченато, а после отгледано от луди екстремисти и се превърне също в луд екстремист, без да се замислим ще го убием. Нима разликата се крие в наследствеността? В русата коса и сините очи?

Не знам. Твърде съм уморен, по дяволите, за да се задълбочавам в подобни мисли.

Кари никога не е била обичана. Но сега ще бъде. Да предположим, че и двамата сме били отгледани като Кари. Кое е по-добре — да ни унищожат, както унищожават повредената стока? Или човещината да победи?

— Майрън?

Поглеждам красивото Терисино лице.

— Аз не бих предала детето ти. Моля те, не предавай и ти моето.

Не казвам нищо. Вземам красивото й лице в дланите си, приближавам го до себе си, целувам челото й, задържам устните си върху него и затварям очи. Усещам ръцете й около тялото си.

— Грижи се за себе си — казвам.

Отдръпвам се. В очите й има сълзи. Отправям се назад към пътеката.

— Нямаше нужда да идвам чак в Ангола — казва тя.

Спирам и се обръщам към нея.

— Можех да стигна до Мианмар или Лаос, или някъде другаде, където нямаше да можеш да ме откриеш.

— И защо избра да дойдеш тук?

— Защото исках да ме намериш.

И моите очи се насълзяват.

— Моля те, не си отивай — изрича тя.

Толкова съм уморен. Вече не мога да спя. Щом затворя очи, виждам лицата на умрелите. Светлосините очи се взират в мен. Нощите ми са изпълнени с кошмари, а когато се събудя, съм сам-самичък.

Териса тръгва към мен.

— Моля те, остани. Само тази нощ, съгласен ли си?

Иска ми се да кажа нещо, ала не мога. Сълзите започват да се стичат по страните ми. Тя ме придърпва към себе си и аз се мъча с всички сили да не рухна. Главата ми пада на рамото й. Тя ме милва по косата и ме утешава.

— Всичко е наред — шепне Териса. — Всичко свърши.

И докато ме държи в ръцете си, аз вярвам на думите й.

Но в същия ден, някъде в Съединените щати един автобус спира пред национален паметник, около който се тълпи множество от хора. Автобусът превозва шестнайсетгодишни деца, тръгнали на образователна обиколка из страната. Днес е третият ден от училищната им екскурзия. Слънцето свети. Небето е ясно.