Харлан Коубън - Изгубена завинаги

— Въпрос на време е.

— Приемам отговора ви за „Не“.

Тейлър въздъхна и хвърли поглед към своя партньор Ериксън. Ериксън дъвчеше дъвка, лицето му не изразяваше нищо. Тейлър ме погледна.

— Истина ли е това, господин Болитар?

— Истина е — отвърнах.

Той се почеса по гладката като на бебе буза. Помъчих се да отгатна възрастта им. Вероятно са едва на двайсет, въпреки че можеха да минат и за гимназисти. Откога ченгетата започнаха да младеят така?

— Знаете ли какво е това място? — попита Тейлър.

Берлеан заклати глава и не спря, дори когато отговорих на въпроса:

— Дом за самотни майки.

Тейлър посочи с пръст към мен и кимна с глава:

— Пази се в тайна.

— Знам — отвърнах.

— Но сте съвършено прави. Сега можете да разберете колко се засягат на тема частна собственост.

— Разбрахме — казах.

— Ако подобно място не може да се опази в тайна, тогава кое, за бога? Те са тук, за да избягат от любопитни очи.

— Разбирам.

— Но сте сигурен, че вероятната дъщеря на вашата приятелка не се намира тук по причина на бременност, така ли?

Като си помислих малко, разбрах, че въпросът е напълно логичен.

— Няма връзка с бременност. Капитан Берлеан може да ви обясни. Става дума за терористичен заговор. Няма никакво значение дали е бременна, или не.

— Хората, които управляват това място, не са ни правили проблеми.

— Разбирам.

— А все още се намираме в Съединените американски щати. Ако някой не иска да навлизате в частното му владение, нямате право да го правите без прокурорска заповед.

— И това ми е ясно — казах. После попитах, без да отделям поглед от сградата: — Те ли ви повикаха?

Тогава Тейлър ме изгледа с присвити очи и аз усетих, че се кани да ме среже, защото това не беше моя работа. Но той също погледна към сградата и отговори:

— Колкото и да е странно, не. Обикновено го правят. Когато влязат деца или нещо друго. Разбрахме за вас от Пейдж Уесън, библиотекарката, а после някой ви е видял да гоните някакво момче в кампуса на „Карвър Академи“.

Тейлър продължаваше да гледа към къщата, сякаш тя току-що бе изникнала от нищото.

Берлеан се обади:

— Чуйте ме, моля ви. Случаят е от голяма важност.

— Тук е Америка — повтори Тейлър. — Щом не искат да разговарят с вас, трябва да уважите желанието им. Което означава…

Тейлър хвърли поглед към Ериксън.

— Според теб, има ли някаква причина да не похлопаме на вратата и да им кажем за какво става въпрос?

Ериксън се замисли за миг. После поклати глава.

— Двамата останете тук.

Те бавно ни отминаха, отвориха портата и се запътиха към парадния вход. Долових шум от двигател. Обърнах се. Нищо. Може някой автомобил да е минавал по главното шосе. Слънцето беше вече залязло и небето тъмнееше. Погледнах към къщата. Вътре не се забелязваше оживление. Откакто бяхме пристигнали, в нея нямаше никакво движение.

Чух шум от още един двигател, този път откъм сградата. Но пак не видях нищо. Берлеан се приближи до мен.

— Нямаш ли лошо предчувствие? — попита.

— Нямам добро.

— Мисля, че е време да се обадим на Джоунс.

Мобилният ми телефон звънна в мига, в който Тейлър и Ериксън стигнаха до стъпалата пред верандата. Беше Есперанца.

— Попаднах на нещо, което непременно трябва да видиш.

— О?

— Помниш ли като ти казах, че д-р Хименес посетил приют на организацията „Спасете ангелите“?

— Помня.

— Открих и другите, които са били с него. Посетих страниците им във Фейсбук. В една от тях видях цяла галерия фотографии на приюта. Изпращам ти една от тях още сега. Групова снимка с д-р Хименес, който е застанал накрая в дясно.

— Добре, нека освободя линията.

Затворих моя „Блекбъри“, който тутакси забръмча. Отворих имейла от Есперанца и щракнах за връзка. Снимката се зареждаше бавно. Берлеан надникна през рамото ми.

Тейлър и Ериксън стигнаха до вратата на къщата. Тейлър позвъни. Отвори му русо момченце. Бях далеч и не можех да чувам какво си говорят. Тейлър каза нещо. Момчето му отвърна.

Фотографията се зареди на мобилния ми телефон. Екранчето бе толкова малко, че лицата почти не се виждаха. Щракнах бутона за уголемяване на образа, придвижих курсора надясно, отново увеличих. Образът се приближи, но сега пък бе замъглен. Щракнах на копчето, за да се открои образът. Картината започна да се избистря.

Хвърлих поглед към входа на викторианската сграда. Тейлър направи крачка напред, сякаш се канеше да влезе. Русокосото момче го задържа с ръка. Тейлър погледна към Ериксън. Забелязах учуденото изражение на лицето му. Чух Ериксън да говори. Тонът му бе гневен. Момчето като че ли се уплаши. Докато чаках образът на фотографията да се избистри още малко, аз се приближих към къщата.