Харлан Коубън - Под напрежение

Стигна до парка с караваните и изключи двигателя. Умората тегнеше върху всичките му кокали. На слизане от колата леко залитна, разтри очи. Ох, де да имаше сега чаша кафе. Или каквото и да било освежаващо. Адреналинът му бе взел да спада. Опита се да отвори. Заключено беше. Толкова ли не можа да се сети да вземе ключа от Мики! Завъртя глава, извади портфейла си, а оттам — същата пластмасова картичка.

И вратата пак се отвори, както преди няколко часа. Лаптопът си беше в хола, близо до разтегателния диван на Мики. Включи го и докато го чакаше да стартира, взе да оглежда караваната. Мики не го беше излъгал. Вещите им наистина бяха много малко. Дрехите им поначало вече бяха събрани за път. Телевизорът нищо чудно да беше част от взетата под наем каравана. Попадна на чекмедже със стари книжа и снимки. И тъкмо като го изсипа върху дивана, компютърът издрънка, че се е заредил докрай.

Седна до книжата, придърпа лаптопа към себе си и включи „историята“ на интернет експлоръра. „Фейсбук“, естествено. И търсения в „Гугъл“ за адреса на нощния клуб „Три Даунинг“ в Манхатън и на мола „Гардън Стейт Плаза“. И на подходящ обществен транспорт до двете места в друг сайт. Нищо ново. Пък и Брад беше заминал за Перу преди три месеца все пак. А историята на експлоръра беше само за последните десетина дни.

Телефонът му звънна. Търсеше го Уин.

— Работата е уредена. След два часа излитаме от „Титърбъро“ за остров Адиона.

„Титърбъро“ беше летище за частни самолети в северната част на Ню Джърси.

— Окей. Идвам.

Майрън прекрати разговора и пак впери очи в компютъра. Какво да прави, след като от интернет историята не бе научил нищо ново?

Да пробвам с други програми, рече си. И взе да ги стартира една по една. Календарът и адрес букът бяха празни — никой не ги беше ползвал. На „Пауър пойнт“ имаше няколко училищни презентации от Мики. Най-новата бе за историята на маите. Надписите под целия снимков материал бяха на испански. Впечатляващо, но не и информативно. Опита с „Уърд“. И отново куп училищни файлове. И тъкмо когато бе готов да се откаже, зърна файл, озаглавен „Оставка“. Кликна върху иконката и зачете:

До приют „Абеона“

Скъпи Хуан,

С болка на сърце подавам оставката си във вашата прекрасна организация. Кити и аз ще си останем ваши верни поддръжници. Вярваме в каузата и много сили й отдадохме. Бих казал дори, че се обогатихме далеч повече в сравнение с младите хора, на които помагахме. Ти ще ме разбереш. Вечно ще сме ти благодарни.

Дойде време обаче скитащото семейство Болитар да се установи на едно място. Успях да си намеря работа в Лос Анджелис. И двамата с Кити обичаме номадския начин на живот, но отдавна не ни се е случвало да заседнем някъде достатъчно дълго, че да пуснем корени. А според мен синът ни Мики вече има нужда от такива. Никога не ни е молил да живеем тъкмо по този начин. Откакто се помни, все пътува, сприятелява се, после губи приятели и всъщност няма място, което да нарече свой „дом“. Вече се нуждае от нормален ритъм и от възможност да се отдаде на любимите си занимания, най-вече баскетбола. Така че след дълги обсъждания с Кити решихме да уседнем някъде за последните му три класа в гимназията, след което се надяваме да го приемат да следва.

А след това кой знае какво ни чака? Никога не съм предполагал, че така ще мине животът ми. Баща ми вечно цитираше еврейската поговорка „Човек планира, Бог се смее“. Та нищо чудно някой ден двамата с Кити да се върнем. Давам си сметка, че никой всъщност не напуска окончателно приюта „Абеона“. Знам, че молбата ми ще те изненада. Но се надявам да ме разбереш. Междувременно ще направим всичко по силите ни преходът да е гладък.

Твой събрат,

Приют „Абеона“. А постингът „Не негово“ на Кити бе качен от профил с името „Abeona S“. Майрън потърси в „Гугъл“ „Abeona Shelter“. Нищо. Хммм. Опита само с „Абеона“ и установи, че това е името на малко известна римска богиня, която закриляла децата при първото им самостоятелно напускане на домашното огнище. Не беше особено сигурен какво точно означава това. Но от всичко дотук излизаше, че брат му Брад открай време е работел за благотворителни организации. Дали пък и „Абеона Шелтър“ не е една от тях?

Обади се веднага на Есперанца. Даде й адреса на Хуан и името на приюта.

— Обади му се. Може случайно да знае нещо.

— Окей. Майрън?

— Да.

— Наистина страшно обичам баща ти.

— Знам — засмя се той.

Тишина.

След която Есперанца каза: