Харлан Коубън - Под напрежение

Майрън дръпна Мики настрана.

— Видях в караваната ви един лаптоп. Откога го имате?

— Откъм две години. Защо?

— Друг компютър имали ли сте през това време?

— Не. И пак те питам: защо?

— Ако и баща ти го е ползвал, може да е останало нещо от него по диска.

— Татко беше доста скаран с техниката.

— Поне имейл адрес имаше, това ми е известно. Нали все пак е поддържал кореспонденция с баба ти и дядо ти.

— Възможно е — сви рамене Мики.

— Знаеш ли паролата му?

— Не.

— Окей. Какво друго ти е останало от него?

Младежът запримигва. Прехапа долната си устна. А на Майрън му се наложи да си напомни за сетен път в какво положение се е озовал племенникът му: изчезнал баща, майка в клиника, дядото поразен от сърдечен удар, евентуално по негова вина. А е само на петнайсет. Майрън направи опит да го прегърне, но Мики се стегна.

— Нищо не ни остави.

— Окей.

— Поначало гледаме да нямаме много вещи — заоправдава се като че ли Мики. — Постоянно пътуваме. Без много багаж. Какво бихме могли да имаме?

— Окей. Окей. Само питам — вдигна ръце Майрън.

— Татко заръча да не го търсим.

— Но това е било преди доста време, Мики.

— Най-добре не се бъркай — завъртя глава младият.

Нямаше нито нужда, нито време да се обяснява с един петнайсетгодишен хлапак.

— Мога ли да те помоля за нещо?

— Кажи.

— Да се грижиш за баба си през следващите няколко часа. Става ли?

Мики не си направи труда да му отговори. Отиде в чакалнята и седна на стола срещу Елън. А Майрън даде знак на Уин, Есперанца и Голямата Синди да излязат с него в коридора. Постави им задачи: да се свържат с американското посолство в Перу, да се обадят на всичките си познати в Държавния департамент и да ги накарат да се заемат със случая „Брад Болитар“. Да изровят някой компютърен спец, който да хакне имейл акаунта на Брад или да установи паролата му. Есперанца се отправи обратно към Ню Йорк. Голямата Синди остана да подкрепя майка му и евентуално да изкопчи още информация от Мики.

— При нужда мога да съм особено очарователна — отбеляза Голямата Синди.

Останал насаме с Уин, Майрън пак позвъни на Лекс. И пак никой не му се обади.

— Връзките започват да се очертават — отбеляза Майрън. — Първо изчезва брат ми. Кити се уплашва и хуква да бяга. И стига дотук. Качва онзи постинг „Не негово“ с татуса, който е бил общ за Сузи и Гейбриъл Уайър. Среща се с Лекс. Сузи отива първо при нея, след това и при бащата на Алиста Сноу. Трябва да има някакъв общ елемент.

— „Трябва“ е прекалено силно казано — прекъсна го Уин. — Но съм съгласен, че нещата все около Гейбриъл Уайър се въртят. Присъствал е на смъртта на Алиста Сноу. Очевидно е имал връзка и със Сузи Т. И продължава да работи с Лекс Райдър.

— Длъжни сме да се доберем до него — заключи Майрън.

Уин събра върховете на пръстите си.

— С други думи, ти предлагаш да тръгнем по следите на една усамотила се, добре охранявана и яко финансирана рок звезда на един малък остров.

— Ами то май всички отговори са там.

— Мърморя си просто — рече Уин.

— Въпросът е как да го постигнем.

— Ще се наложи мъъъничко да дообмислим плановете си. Дай ми няколко часа.

— Става — съгласи се Майрън и погледна часовника си. — Аз междувременно мисля да отида до караваната им и да се поразровя из лаптопа. Все нещо може да изскочи.

Уин му предложи кола с шофьор, но Майрън се надяваше мозъкът му да се поизбистри, докато сам кара дотам. Доста недоспиване му се беше събрало през последните денонощия, затова наду уредбата докрай. Включи айпода към нея и пусна на макс успокояваща музика. „Уийпийс“ пееха, че „светът се върти толкова бързо“. „Кийн“ се надяваха да изчезнат с любимата „на известно само на двама ни място“. В търсене на изгубената любов „Сноу Патрол“ „подпалиха и третия бар“.

Идеално.

През детството му баща му слушаше само станции на средни вълни, докато шофираше. Придържаше волана с китките си и си подсвиркваше. А сутрин, докато се бръснеше, пускаше само една новинарска станция.

През цялото време чакаше телефонът му да звънне. На излизане от болницата насмалко да се върне. „Ами ако татко дойде в съзнание само още веднъж?“ — попитал бе майка си. Нима ще изпусне шанса да си поговори за последен път с него?

Отговорът на майка му беше изключително делови:

— Какво толкова ще му кажеш, дето вече не го знае?

Така си беше, наистина. В края на краищата длъжен бе да се съобрази с желанието на баща си. Кое щеше да предпочете татко му: Майрън да седи и да реве в чакалнята, или да тръгне да търси брат си? Така зададен, въпросът не бе никак труден.