Харлан Коубън - Под напрежение

Мики мълчеше.

— Къде е татко? — попита Майрън.

— Долу в мазето. Подготвя старата ти стая за Мики. Та кажи ми, какво става?

— Дай да викнем и татко, че да го обсъдим заедно, а?

— Нямам нищо против — размаха му пръст тя по… майчински, да речем. — Но без увъртания.

Увъртания ли?

— Ал? Децата дойдоха.

Влязоха и майката затвори подире им.

— Ал?

Никакъв отговор.

Спогледаха се. Майрън се насочи към мазето. Вратата към някогашната му стая — предназначена сега за Мики — зееше отворена.

— Татко? — провикна се Майрън.

И пак никакъв отговор.

Майрън погледна майка си — изглеждаше озадачена. А в гърдите му се прокрадна паника. Отблъсна я и се втурна надолу по стълбите, следван по петите от Мики.

На последното стъпало Майрън се закова на място, та Мики се блъсна в гърба му и леко го изтласка напред. Майрън се втренчи пред себе си и усети как целият му свят рухва.

Когато Майрън беше на десет, а Брад на пет, баща им ги заведе на бейзболен мач на „Ню Йорк Янкис“ срещу „Бостън Ред Сокс“. Повечето момчета пазят подобен спомен от първия си мач между професионални бейзболни отбори с баща им, в прекрасен юлски ден; мига, в който онемяваш, като излезеш от тунела и пред очите ти се разкрива невиждана дотогава гледка: тревата на огромния стадион с вид на току-що боядисана, слънцето пече така, както през първия ден от Сътворението на Земята, а героите ти загряват по екипи с лекотата на истински надарените.

На този мач обаче му бе писано да е различен.

Бащата поначало бе купил билети на най-горния балкон, „при ангелите“, но в последната минута негов делови партньор му беше отстъпил билети само на три реда зад скамейката с играчите на „Ред Сокс“. А по някаква странна причина — и за ужас на всички останали от семейството — Брад беше фен тъкмо на „Ред Сокс“. Причината всъщност бе съвсем банална. На първата бейзболна картичка, с която се бе сдобил като малък, бе изобразен Карл Ястремски — по прякор „Яз“. Това не всекиму би направило впечатление, но Брад бе от ония деца, които остават предани до смърт на първите си герои.

Та когато се настаниха, бащата извади с жест на фокусник билетите за онези две великолепни места и ги показа на Брад. „Фокус-мокус!“

Даде билетите на Майрън да отиде долу с брат си, а самият той остана горе на високото. Майрън хвана пощурелия от радост Брад и го помъкна надолу. Буквално не можеха да повярват на очите си — толкова близо бяха до игрището. Страхотна работа.

А когато Брад видя Яз само на метри от себе си, по лицето му грейна усмивка, която Майрън и сега можеше да си представи и да усети, стига да затвореше очи. Малкият Брад не можеше да си намери място от радост, а когато дойде ред на Яз да удря топката, буквално полудя.

— Яз! Яз! Яз!

Седналият пред тях брадат мъж на двайсет и няколко се извърна ядосано. И това Майрън никога нямаше да забрави — чорлавата брада на онзи.

— Я млъквай! — озъби се брадатият на Брад. — Сядай долу!

И се извърна да гледа играта. А Брад имаше вид на дете, на което току-що са зашлевили шамар.

— Не го слушай — каза му Майрън. — Всеки има право да вика.

Това вече преля чашата на брадатия, който се извъртя и сграбчи Майрън — десетгодишно дете, височко на ръст, но все пак само на десет — за ризата. Смачка избродираната на нея емблема на „Янкис“ в пестницата си и придърпа Майрън достатъчно близо, че детето да подуши вкиснатия му дъх на бира.

— От виковете му приятелката ми я заболява глава — рече. — Така че той млъква моментално.

Майрън беше сразен. Сълзи бликнаха в очите му, но успя да ги възпре. Усети как гърдите му се свиха от страх и — колкото и да беше необичайно — от срам. Оня го задържа още секунда-две за ризата, после го бутна назад да си седне на мястото. Прегърна приятелката си през рамо и продължи да си гледа мача. Едва потискайки сълзите си, Майрън грабна Брад за ръка и го повлече към горните им места. В началото нищо не каза, но баща им беше достатъчно досетлив, пък и десетгодишните момчета не са най-добрите артисти на света.

— Какво има? — попита.

Със свито от страх и срам сърце Майрън успя да му разкаже за брадатия. Докато слушаше, Ал Болитар си наложи да запази спокойствие. Положил бе длан на рамото на сина си и кимаше разбиращо, но цялото му тяло всъщност се тресеше. Лицето му пламна. Когато Майрън стигна до онова място, където брадатият го хвана за ризата, очите на Ал Болитар сякаш избухнаха и почерняха.