Харлан Коубън - Под напрежение

— Аз пък искам да се боря в калта с Хю Джакман. Но и на двамата желанията ни са неосъществими. Така че се сбогувайте и да вървим.

Мики обаче не се предаваше.

— Кога мога да дойда на свиждане?

— Ще видим. Майка ви се нуждае от детоксикация.

— Колко време ще трае това?

Кристин изгледа Майрън в смисъл: „От къде на къде трябва да разговарям с тоя хлапак?“.

Кити не спираше да се тресе с все сила.

— Май не съм сигурна, че искам да остана.

— Щом не искаш… — поде Мики.

— Така само ще й навредиш, Мики — скастри го Майрън.

А Мики му изсъска гневно:

— Не виждаш ли, че я е страх?

— Знам, че я е страх. Но и ти никак не помагаш. Остави хората да си свършат работата.

Кити се вкопчи в сина си.

— Мики?

Отчасти Майрън силно й съчувстваше. Но една много по-голяма част от него копнееше да отскубне Кити от сина й и да вкара с ритник егоистичния й задник през вратата.

— Трябва да има някакъв друг начин — промълви Мики, като се приближи към Майрън.

— Няма.

— Не мога да я оставя тук.

— Можеш, Мики, можеш. Ако не искаш да се оплача в полицията, в социалните служби и къде ли не.

Но Майрън вече си даваше сметка, че не само Кити се бои, а и Мики. Та той е все още дете, напомни си Майрън. И в съзнанието му се мярнаха онези щастливи семейни снимки — бащата, майката, единственият син. Междувременно бащата на Мики се бе затрил някъде из Южна Америка. А на майка му предстоеше да мине през плътната блиндирана врата в суровия самотен свят на детоксикацията и рехабилитацията от наркоманията й.

— Не се тревожи — каза му Майрън с възможно най-топлия си глас. — Няма да те оставим сам.

— Ама ти за какъв се мислиш? — направи гримаса Мики. — Кой ти каза, че имам нужда от твоята помощ?

— Мики? — обади се Кити.

Той се извърна към гласа й и изведнъж ролите се върнаха по местата си: Кити пак стана майката, а Мики — детето й.

— Ще се оправя — каза му тя, напъвайки се да прозвучи твърдо. — А ти ще живееш при баба си и дядо си. И при първа възможност ще ми дойдеш на свиждане.

— Да, ама…

Тя пак обхвана лицето му между дланите си.

— Всичко ще е окей. Обещавам ти. Скоро ще ми дойдеш на свиждане.

Мики се приведе и опря лице в рамото й. Кити го задържа за миг в прегръдката си, но над рамото му срещна погледа на Майрън, който й кимна, че всичко ще е наред. Кимането му обаче не й донесе утеха. Въпреки това тя се откопчи и без дума да каже, се запъти към вратата. Изчака рецепционистката да отблокира бравата и влезе.

— Ще се оправи — каза Кристин Шипи на Мики, най-после с някаква мека струна в гласа.

Мики се извърна и гневно излезе, последван от Майрън, който отключи колата с дистанционното. Мики посегна да отвори задната врата, но Майрън пак натисна ключодържателя и я заключи под носа му.

— Какво правиш, по дяволите?

— Сядай отпред — нареди му Майрън. — Аз да не съм ти шофьор.

Мики се настани на предната седалка. Майрън запали двигателя. Извърна се към Мики, но малкият бе вече напъхал слушалките на айпода в ушите си. Майрън го чукна по рамото.

— Махни ги.

— Ти какво? На настойник ли ще ми се правиш?

След известно време все пак изпълни желанието на чичо си. Но се извърна към стъклото и предложи тила си на Майрън. До дома му в Ливингстън оставаха само десетина минути. Майрън искаше да му зададе още въпроси, да го провокира да се разприказва, но на младежа май доста вече му се беше събрало през този ден.

Все още загледан през страничното стъкло, Мики каза:

— Да не си посмял да я съдиш.

— Нищо друго не целя, освен да й помогна — кротко отвърна Майрън, макар че стисна по-силно волана.

— Тя отскоро е в това състояние.

У Майрън възникнаха хиляда допълнителни въпроса, но реши да не притиска племенника си. Когато Мики проговори отново, тонът му пак бе оправдателен:

— Тя е една чудесна майка.

— Абсолютно съм убеден в това.

— Не с този снизходителен тон, ако обичаш.

Имаше право, наистина.

— И какво стана?

— В какъв смисъл?

— Каза, че отскоро била в това състояние. На наркоманка ли имаш предвид?

— Нямаш право да я наричаш така.

— Добре, ти ми кажи как да я наричам.

Мълчание.

— Пак те питам: какво значи „отскоро е в това състояние“? Какво стана? — повтори Майрън.

— Как така „какво стана“? — Извърна глава и се втренчи през предното стъкло. — Стана онова с баща ми. За което тя няма капка вина.

— Аз никого не виня.

— Знаеш ли колко щастлива беше дотогава? Нямаш представа. Все се смееше. След това татко замина и… — Млъкна внезапно, примига, преглътна. — И тя напълно се скапа. Не мога да ти опиша колко държаха един на друг. Ти и баба и дядо ги смяташ за чудесна двойка, но те са живели сред приятели, в някаква общност, имали са и роднини. А мама и татко вечно са били само двамата.