Харлан Коубън - Под напрежение

— Сега се връщам — изрече бащата със строго контролиран монотонен глас.

Останалото Майрън успя да види през бинокъла.

Пет минути по-късно баща му слезе по стълбите и се настани на третия ред, тъкмо зад брадатия. Сви дланите си на фуния и взе да крещи колкото му глас държеше. Зачервеното му лице буквално пламтеше, но той не преставаше да крещи. Брадатият обаче не се обръщаше. Бащата се приведе напред така, че рупорът от дланите му бе само на два-три сантиметра от ухото на брадатия.

И не спря да крещи.

Най-сетне брадатият се обърна назад и точно тогава баща му направи онова, което спря дъха на Майрън: блъсна брадатия. Онзи разпери ръце в смисъл „какво има, бе?“. Бащата обаче го блъсна още два пъти, след това посочи с палец изхода, един вид да излязат навън да се разберат. А когато Брадата отказа, баща ми пак го блъсна.

Хората наоколо взеха да се обръщат. Някои станаха на крака. Двама от охраната в жълти елечета заслизаха пъргаво по стъпалата. Дори играчите се бяха извърнали да гледат, включително и самият Яз. Охранителите ги разтърваха и съпроводиха баща им към изхода. Запалянковците взеха да му ръкопляскат. А баща им дори махна на тълпата за поздрав, докато излизаше.

Само след десет минути се върна горе на високите места.

— Можете да слезете — рече на синовете си. — Онзи няма повече да ви закача.

Но и Майрън, и Брад завъртяха глави. Тук си им беше по-хубаво, при техния истински герой.

Но ето че сега, повече от трийсет години след онзи случай, героят им лежеше на пода в мазето и умираше.

Минаха часове.

В чакалнята на болницата „Сейнт Барнабас“ майката седеше и се поклащаше напред-назад. До нея седеше Майрън и се мъчеше да не загуби самообладание. Мики крачеше притеснено.

Майката взе да му разправя как баща му цял ден се бил задъхвал — „от снощи, ако трябва да съм по-точна“ — и как тя го занасяла — „Ал, какво ми пъшкаш като някакъв перверзен тип?“ — и как той казал, че нищо му нямало, и как трябвало да го накара да се обади в „Бърза помощ“, но нали си го знаеш баща ти що за инат е, все нищо му няма, ох, защо не го принудих да се обади?

В мига, в който чу от баба си, че дядо му още от предната вечер започнал да се задъхва, Мики все едно го халосаха с юмрук в корема. Майрън се опита да му вдъхне кураж с погледа си, но малкият се извърна рязко и побягна по коридора.

Майрън понечи да хукне след него, но в този момент се появи лекарят — МАРК К. ЕЛИС, пишеше на табелчицата му — по син операционен екип, привързан с розов ширит. Хирургическата маска се бе смачкала под брадичката му. Очите му бяха уморени и зачервени, лицето му — небръснато от два дни. Цялото му тяло излъчваше преумора. Да не говорим, че бе на годините на Майрън — прекалено млад, за да е първокласен кардиолог. А Майрън се беше обадил на Уин да намери най-добрия и да го довлече тук с опрян в челото пистолет, ако се налага.

— Баща ви е прекарал сериозен инфаркт на миокарда — каза доктор Елис.

Сърдечен удар. Майрън усети как краката му се подкосиха. Майка му изстена тихо. Мики се върна и се присъедини към групата им.

— Вече е на самостоятелно дишане, но още не е стабилизиран. Налице е сериозен блокаж. Скоро ще имам и допълнителни сведения.

— Докторе? — възпря го Майрън, когато онзи понечи да си ходи.

— Да?

— Мисля, че знам по какъв начин баща ми е претоварил сърцето си.

„Мисля, че знам“ — не „мисля“, и не „знам“ — с други думи, приказки на уплашено дете.

— Снощи… — Майрън не се сещаше как точно да опише случилото се. — Двамата с племенника ми се посборичкахме. — И разказа как баща му изскочил навън да ги разтърве. Усети как, докато говореше, очите му се насълзиха. И как го обзе чувството за вина и — точно както когато беше на десет — чувството за срам. С ъгълчето на окото мярна майка си. Никога друг път не го бе приковавала така с поглед.

Елис го изслуша, кимна и каза „Благодаря за информацията“, след което се отдалечи по коридора.

Майка му гледаше невярващо. По някое време премести острия си като лазер поглед върху Мики, преди да го върне на Майрън.

— Вие двамата сте се били?

Майрън за една бройка да посочи Мики с пръст и да викне „Той пръв започна!“, но се усети и само сведе глава в знак на потвърждение. Мики отказваше да наведе очи — хлапето в ролята на стоик — но лицето му побеля. Майката не откъсваше очи от Майрън.

— Нищо не разбирам. Как така си позволил на баща ти да се намеси в боя ви?

— Аз съм виновен — рече Мики.