Харлан Коубън - Под напрежение

Майрън използва пътуването с колата, за да ги разпита за подробности.

Кити седеше отпред до него. Мики седеше отзад и не им обръщаше внимание. Зяпаше през прозореца, втикнал слушалките на айпода в ушите си, вживял се напълно в ролята на нацупения тийнейджър, какъвто всъщност си е, рече си Майрън.

И докато стигнат до рехабилитационния институт „Кодингтън“, успя да научи следното: преди осем месеца, както личеше и от печатите в паспортите им, Брад, Кити и Мики Болитар се преместили в Лос Анджелис. Преди три месеца Брад заминал (по думите на Кити) на „спешна тайна мисия“ в Перу, като им заръчал нищо никому да не казват.

— Какво означава това?

Кити се престори, че не знае.

— Просто пожела да не се тревожим за него и да не съобщаваме никому. И заръча освен това да се пазим.

— От какво?

Кити само сви рамене.

— Нещо да допълниш, Мики?

Младежът изобщо не помръдна. Майрън повтори въпроса си на висок глас, да надвика звука в слушалките. Мики или не го чу, или се престори, че не го чува. Наложи му се да отправи и следващия си въпрос към Кити.

— Аз защо бях останал с впечатлението, че двамата работите за някаква благотворителна група.

— Така беше.

— А после?

Отново повдигане на рамене. Майрън зададе още някой и друг въпрос, но не научи кой знае колко. Минали няколко седмици без никаква вест от Брад. По някое време на Кити й се сторило, че ги следят. Телефонът звънял, а щом се обадели, от отсрещната страна изключвали. Една нощ някой й скочил на паркинга на един мол, но успяла да избяга. Тогава решила да се преместят с Мики и да не съобщават никому адреса си.

— И защо досега не ми каза всичко това? — попита Майрън.

Кити така го изгледа, сякаш й беше направил възмутително предложение.

— На теб ли? Ти майтапиш ли се, или какво?

Тъкмо сега не му беше до разпалване на старата вражда.

— На друг тогава — рече. — Брад го няма от три месеца. Докога смяташе да изчакваш?

— Нали ти казах? Брад заръча изрично никому нищо да не казваме. Щяло да постави и трима ни в опасност.

И все пак Майрън не се чувстваше убеден. Нещо не му се връзваше. Но щом настоя, Кити млъкна и се разрева. Едва след като се увери, че Мики не я чува (а Майрън беше сигурен, че той ги слуша), взе да го моли да й върне хероина „да се бодна за последно, много те моля“, по логиката, че след като, така или иначе, отива да се лекува, какво толкова?

Табелата на института бе малка и на нея пишеше РЕХАБИЛИТАЦИОНЕН ИНСТИТУТ „КОДИНГТЪН“. Майрън подкара по широката алея след портала. Отвън заведението приличаше на облицован с винил псевдовикториански семеен пансион. Но вътре, поне в приемната, обстановката предлагаше любопитна смесица от хотелски лукс и затвор. От вградените високоговорители струеше тиха класическа музика. От тавана висеше полилей. Но натруфените сводести прозорци бяха запречени с решетки.

На гърдите на рецепционистката имаше табелчица с името й — КРИСТИН ШИПИ, макар на Майрън да му беше пределно ясно, че далеч не е проста рецепционистка, а самата създателка на института „Кодингтън“. Тя ги поздрави иззад нещо, което приличаше на куршумоустойчиво стъкло, макар „поздрави“ да беше малко пресилено. Изражението на Кристин наподобяваше знак „Стоп“. Очилата й за четене висяха на верижка. Тя ги огледа, очевидно не хареса онова, което видя, и въздъхна. И им подпъхна формулярите през една от онези пролуки, каквито има монтирани в банките.

— Попълнете документацията и се върнете — нареди им Кристин под формата на запознанство.

Майрън се заби в ъгъла. И взе да вписва името й, но Кити го спря.

— Напиши „Лиза Галахър“. Това ми е псевдоним. Не искам да ме открият.

Майрън пак я попита кои са тези, дето не бива да я откриват, а тя пак отрече да има някаква представа. Не биваше точно сега да спорят. Довърши формулярите и ги върна на рецепционистката. Тя ги пое, сложи си очилата за четене и взе да ги проверява. Тялото на Кити се затресе още по-силно. Мики я прегърна да я успокои. Не се получи. Кити добиваше все по-дребен, по-крехък вид.

— Куфар носите ли? — попита Кристин.

Мики го вдигна да й го покаже.

— Оставете го там. Ще прегледаме съдържанието, преди да го внесем в стаята й. — След което Кристин насочи вниманието си към Кити: — Вземете си сега довиждане. Аз ще чакам на вратата да ви пусна.

— Един момент — рече Мики.

Кристин се извърна към него.

— Мога ли да вляза с нея? — попита той.

— Не.

— Но искам да видя в каква стая ще е.