Харлан Коубън - Под напрежение

Майрън стоеше абсолютно неподвижен, да не наруши случайно магията. Изчака Кити да продължи, но тя взе че млъкна.

— Значи Сузи дойде да ти се извини?

— Да.

— И какво ти каза?

— Каза ми… — Погледът на Кити мина покрай него по посока на пердето. — Каза ми колко съжалява, че ми е провалила кариерата.

Майрън се постара да запази неутрално изражение.

— И по какъв начин ти провали кариерата?

— Имам чувството, че не ми вярваш.

Не й отговори.

— Мислиш си, че нарочно забременях тогава. За да не изпусна брат ти. — Усмивката й изведнъж стана странна. — Колко тъпо, като се замислиш. За какво ми е трябвало да го правя? Та аз бях само на седемнайсет. И мечтаех да съм професионална тенисистка, а не майка. За какво ми е било да забременявам нарочно?

Нима на самия Майрън не му бяха минали през ума сродни мисли, и то съвсем наскоро?

— Съжалявам — каза й. — Толкова ми е бил умът тогава. Нищо че още в първите часове по полова просвета в седми клас ни обясняваха, че хапчетата не дават стопроцентова гаранция.

— Което ти отказваше да повярваш, нали?

— Тогава, навремето, ни най-малко. За което искрено съжалявам.

— Поредното извинение — завъртя глава тя. — И то с огромно закъснение. Но ти, естествено, пак грешиш.

— Къде греша?

— Че хапчетата са несигурни. Точно това беше дошла да ми съобщи Сузи. Че първо го направила едва ли не на шега. Но не забравяй, че Сузи беше наясно, че съм вярваща. И че никога няма да прибягна до аборт. Така че кое се оказва най-сигурният начин да елиминира мен, най-голямата й съперница?

И пак гласът на Сузи отпреди две вечери: „Моите родители все ми втълпяваха, че в спорта всичко е допустимо, стига да ти донесе победата…“

— Боже мой.

Кити кимна, сякаш да потвърди мисълта му.

— Точно това дойде да ми каже Сузи. Че подменила хапчетата ми. И затова съм забременяла.

Целият пъзел като че ли се подреждаше. Колкото и шокиращо да звучеше, беше напълно логично. Майрън се спря за миг да го осмисли. Преди две вечери, докато седяха на балкона, Сузи му се беше сторила ужасно разстроена. Сега вече разбираше причината — а така също и всичките й приказки за чувство на вина, за опасността от прекалената спортна злоба, за съжаленията по отношение на миналото. Нещата взеха да му се изясняват полека.

— Изобщо не съм предполагал — каза Майрън.

— Знам. Но това не променя ни най-малко фактите, нали?

— Май да. Ти прости ли й?

— Оставих я да се изкаже. Да ми обясни всичко с най-големи подробности. Без изобщо да я прекъсвам. Без да й задавам въпроси. А когато свърши, станах, прекосих тази стая, в която и сега се намираме, и я прегърнах. Силно. И много дълго. И накрая й рекох: „Благодаря ти“.

— За какво?

— И тя ми зададе същия въпрос. Всеки, който наблюдава отстрани, би попитал. Това го разбирам. Погледни ме на какво съм заприличала. И си задай въпроса: какъв ли щеше да е животът ми, ако не бе разменила хапчетата? Нищо чудно да бях продължила с тениса и да стана онази шампионка, в каквато всички очакваха да се превърна — да печеля главните турнири и да обикалям света в пълен лукс и прочее. Може би с Брад щяхме да останем заедно и да си имаме деца, след като приключех кариерата си, някъде по сегашно време, и щяхме да живеем завинаги щастливи. Може би. Но и още нещо знам със сигурност — единственото, което всъщност знам със сигурност — а то е, че ако Сузи не бе подменила хапчетата ми, сега нямаше да го има Мики.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Независимо какво стана след това, какви трагедии ми се стовариха, Мики ги компенсира десетократно. Истината е, че независимо от какви подбуди е действала Сузи, Мики е на този свят благодарение именно на нея. Той ми е най-големият дар от Бога — и то заради онова, което тя е сторила. Така че аз не само й простих, но и й благодарих, защото, колкото и да съм зависима от дрогата, не забравям да коленича и да благодаря на Господ за това красиво идеално момче.

Майрън стоеше като поразен от гръм. Кити мина покрай него, влезе в хола, а оттам — в кухнята. Отвори хладилника. Малкото продукти в него бяха старателно подредени.

— Мики отиде да напазарува — каза. — Искаш ли да пиеш нещо?

— Не. — А след това: — А ти какво призна на Сузи?

— Нищо.

Кити лъжеше. Взе наново да се озърта.

— А тя защо оттук е отишла в сладоледаджийницата на Карл Сноу?

— Не знам. — Шумът на кола я стресна. — О, божичко! — Затръшна вратата на хладилника и надникна изпод спуснатото перде.