Харлан Коубън - Под напрежение

Майрън почука на вратата. Никакъв отговор. Почука по-силно. Пак нищо. Опита се да надникне през прозореца, но завесите бяха спуснати. Обиколи караваната. Всички пердета бяха спуснати, макар да бе посред бял ден. Върна се до вратата и бутна топчестата дръжка. Заключена.

Бравата беше с езиче на пружинка и нямаше вид на нова. Майрън не беше майстор на взлома, но и отварянето на такава стара брава с пластмасова карта не е никак трудно. Озърна се да се увери, че никой не го наблюдава. Още преди години Уин го беше научил как се влиза с помощта на пластина, по-тънка и от кредитна карта. Пластината така си и стоеше оттогава в портфейла му — никога неползвана, като презерватив в джоба на обезверен гимназист. Ето че му се наложи да я извади, огледа се повторно, пъхна я в рамката на вратата, натисна назад езичето и си отвори. Добре че вратата нямаше резе, райбер или брава със заключващ се език — тогава усилията му щяха да са напразни. За негов късмет, тази беше евтина и паянтова.

Вратата широко се отвори. Майрън влезе и затвори след себе си. Всички лампи бяха угасени, та през спуснатите пердета се процеждаше някаква призрачна светлина.

— Ехо?

Никакъв отговор.

Щракна един ключ и светна две примигващи крушки. Стаята отговаряше в общи линии на онова, което може да се очаква във взета под наем каравана: етажерка с няколко стелажа, от ония, които струват по деветдесет и девет долара и трябва да си инженер, за да ги сглобиш; по нея се виждаха няколко джобни издания, малък телевизор и очукан лаптоп. Пред разтегателния диван стоеше масичка, невиждала подложка от времето на първото кацане на човек на Луната. Това, че диванът е разтегателен, Майрън позна по оставената отгоре му възглавница и сгънати одеяла. Вероятно на него спеше Мики, а майка му — в спалнята.

Мярна някаква снимка върху страничната масичка. Запали съседната лампа с абажур и я вдигна да разгледа фотографията. Мики беше по баскетболен екип, с разрошени коси, с прилепнали от пот къдрици по челото. До него стоеше Брад, провесил ръка около врата на сина си, сякаш се канеше да му приложи любовна хватка „вълчи капан“. И баща, и син бяха нахилени до ушите. Бащата с такава откровена обич гледаше сина си, мигът бе толкова интимен, че на Майрън му идеше да се извърне от неудобство. Успя обаче да отбележи, че носът на Брад бе станал видимо по-крив. Освен това Брад бе и поостарял, поолисял по челото и всички тези признаци за хода на времето и за пропуснатите съвместни мигове наново разкъсаха сърцето на Майрън.

Чу зад себе си шум. И рязко се извъртя. Шумът бе дошъл откъм спалнята. Отиде до вратата и надникна. Холът имаше чист, подреден вид. Затова пък през спалнята като да беше минало торнадо, а по средата, в окото на бурята, лежеше по гръб Кити — заспала, или нещо по-лошо.

— Ехо?

Тя изобщо не помръдна. Дишането й бе учестено, шумно. Спалнята вонеше на стари цигари и нещо като бирена пот. Приближи се до леглото. И реши да се поогледа наоколо, преди да я събуди. Мобифонът с предплатената карта беше на нощното шкафче. Провери го. И отбеляза разговорите, водени със Сузи и Джоуел Фишман, тоест Кръш. Освен тях имаше и още три-четири, включително и с номера от чужбина. Набра ги на блекбърито си и ги прати като имейл на Есперанца. Прерови чантичката на Кити и намери два паспорта — нейния и на Мики. И в двата имаше куп печати на държави по всички континенти. Майрън ги разгледа набързо в желанието си да установи последователността на пътуванията. Много от печатите се бяха размазали. Но по всичко личеше, че Кити се е върнала в САЩ от Перу преди осем месеца.

Върна паспортите в чантичката и продължи да рови. В началото не откри нищо особено, но като взе да опипва хастара — опааа! — усети твърдата буца. Разкъса шева с пръсти и извади найлоново пликче с малко количество кафяв прах.

Хероин.

Гневът му насмалко да го издаде. Засилил се бе да ритне леглото, та да я събуди, когато мярна нещо на пода. И за миг примига, не вярвайки на очите си. Там, на пода, близо до главата на Кити, където човек обикновено захвърля при заспиване книга или списание. Майрън се приведе да го огледа. Не биваше да го пипа обаче, за да не остави отпечатъци.

Защото онова нещо бе пистолет.

Огледа се, видя захвърлената на пода тениска и с нея вдигна оръжието. Трийсет и осми калибър. Като онзи, който бе затъкнат под колана му благодарение на Уин. Какво, по дяволите, ставаше тук? За секунда изпита желанието да я докладва на социалните служби и да я остави от там насетне сама да се оправя.