Харлан Коубън - Под напрежение

Караванният парк свършваше при един див храсталак. Майрън откри пътека и хукна по нея. Полицаите пак го изкомандваха да спре. Но той се шмугна вляво и продължи. Чуваше как полицаите го преследват през шубрака. Ускори темпото с надеждата да се отдалечи. Мина му през ум да се скрие зад някоя скала или дърво и да ги пусне да го подминат, но не видя как това би му помогнало. Целта му в края на краищата беше да се отскубне и да се добере до летище „Титърбъро“.

Виковете постепенно изоставаха, та набра смелост да хвърли поглед зад себе си. Видя лъча на електрическо фенерче, но и то бе доста назад. Чудесно. Без да се спира, успя да измъкне блутут устройството от джоба и да го пъхне в ухото си.

И натисна бутона за скоростно избиране на номера на Уин.

— Говори.

— Имам нужда от кола — каза Майрън.

Обясни набързо положението. Уин го изслуша, без да го прекъсва. Не се налагаше Майрън да му обяснява къде се намира. Вграденият в блекбърито джипиес бе достатъчен ориентир за Уин. Майрън просто трябваше да се скатае до идването му. Когато спря да говори, Уин му каза:

— Намираш се на около сто метра западно от шосе номер едно. Тръгни на север по шосето и ще попаднеш на куп магазини. Намери начин да се скриеш някъде или да се слееш с тълпата. А аз ще уредя някоя фирма да ти прати лимузина с шофьор, който да те докара до летището.

Майрън стигна до отворен магазин на веригата за хлебни изделия „Панера“. Пищният аромат на печени вкуснотии му напомни, че не беше ял цяла вечност. Поръча си кафе и бадемов сладкиш „Меча лапа“. И се настани до витрината в близост до една от страничните врати, в случай че му са наложи да бяга. Оттук можеше да наблюдава и целия паркинг. Ако пристигнеше някоя патрулка, за отрицателно време щеше да хукне пак към гората. Отпи от кафето и подуши уханието на мечата лапа. И се замисли за баща си, който поначало се хранеше забързано. Навремето водеше Майрън и Брад в закусвалнята „Сиймър“ на Ливингстън авеню да ги черпи млечни шейкове, пържени картофки и по някоя картичка с бейзболист. Майрън и Брад умираха да се въртят на високите столчета пред бара. А баща им неизменно стоеше прав до тях, сякаш това е най-нормалната поза за един зрял мъж. Но щом им донесяха картофите, облягаше лакти на тезгяха и ги изгълтваше моментално. Уж не беше дебел, но вечно се намираше откъм погрешната страна на „линията на здравословното тегло“.

Дали пък и това не бе допринесло отчасти за сегашното му страдание? Ами ако се беше хранил по-правилно? Ако беше тренирал нещо и бе имал не толкова напрегната работа или си нямаше син, който да го държи буден по нощите заради щуротиите си? Ами ако не беше излетял от къщи да защитава въпросния син?

Стига!

Майрън натика блутута обратно в ухото си и се обади на главната окръжна следователка Лорън Мюс.

— Имам проблем.

— Слушам те.

— Какви връзки имаш в Едисън, Ню Джърси?

— Не е в моя окръг, а в Мидълсекс. Аз отговарям за Есекс и Хъдсън. Но се намират.

— Там се е стреляло тази вечер.

— Не думай.

— И теоретично погледнато, може да съм стрелял аз в самозащита.

— Само теоретично ли?

— Каквото и да кажа, не желая нищо от думите ми да се използва срещу мен.

— Ох, стига с тия адвокатски приказки. Карай нататък.

Докато Майрън я осведомяваше, пред очите му бавно се плъзна черна лимузина. На залепения върху страничното стъкло плакат пишеше ДОМ ДЕЛУИС. Уин. Без да спре да приказва в блутута, Майрън изскочи от магазина и се пъхна на задната седалка. Шофьорът го поздрави. Майрън изрече само с устни „здрасти“ и посочи блутут устройството си да му покаже, че говори по телефона и че е самовлюбено копеле.

Лорън Мюс никак не се зарадва на чутото.

— И какво по-точно очакваш да направя с тази информация?

— Предай я на твоя човек.

— Какво по-точно да му предам? Че стрелецът ми се е обадил да ми каже, че още не е готов да се предаде ли?

— Нещо такова.

— И кога да очакваме да намериш време да ни благословиш с присъствието си?

— Скоро.

— Е, той много ще се зарадва.

— Целта ми е единствено да им спестя куп главоболия, Мюс.

— Един от начините е да се предадеш моментално.

— Не мога.

Мълчание. Накрая Мюс попита:

— Има ли случаят някаква връзка със свръхдозата на Сузи?

— Според мен, да.

— И смяташ, че двамата в караваната са били нейните дилъри?

— Напълно възможно е.

— И продължаваш да твърдиш, че Сузи е била убита, доколкото разбирам.