Харлан Коубън - Под напрежение

— Изкарахме баща ви от операционната, но доста се поозорихме. Сърцето му спря на два пъти още на масата.

Сълзите рукнаха отново. Майрън ги преглътна.

— Мога ли да се чуя с майка ми?

— Дадохме й приспивателно и полегна в една стая. Племенникът ви също спи, само че на стола. И двамата изкараха тежка нощ.

— Благодаря.

Уин излезе от тоалетната, облечен в черно от глава до пети.

— Има и за тебе един кат — рече. — И си вземи душ, да се освежиш. Помощниците ни трябва да са тук след десет минути.

Душът в самолетната тоалетна не беше конструиран за високи хора, но пък струята се оказа неочаквано силна. Майрън поприклекна и прекара девет от десетте минути под водата, после за една минута се избърса и преоблече в черно. Уин се беше оказал прав — душът го освежи.

— Автомобилът ни чака — каза Уин. — Обаче първо…

Подаде два пистолета на Майрън. По-големият беше с кобур за под мишница. Малкия трябваше да увие около глезена си. Майрън ги прикрепи по местата им. Уин тръгна пръв. Стълбичката на самолета бе хлъзгава. По главите им се сипеше дъжд. Уин се подслони под крилото. Извади от калъфката очила за нощно виждане и ги нахлузи на главата си като маска за гмуркане. Бавно се завъртя в кръг.

— Хоризонтът е чист — каза.

Върна очилата в калъфката. Вдигна мобифона си и натисна един от бутоните. Екранчето светна. Майрън видя примигващите автомобилни фарове в далечината. Уин тръгна по посока на колата, следван от Майрън. Така нареченото летище си беше най-обикновена писта с бетонна сграда. И нищо повече. В края на полосата пресичаше шосе — без светофар, без портал, забеляза Майрън. Сигурно шофьорите трябваше сами да установяват кога ще каца самолет. Или и това бе част от мистиката на остров Адиона: човек просто усеща, че някой пристига.

Дъждът не намаляваше. Светкавица разцепи небето. Уин стигна до колата и отвори задната врата. Майрън се качи и се премести на мястото зад пътника до шофьора. И с изненада установи, че предните две места са заети от Билингс и Блейкли.

— Това ли са местните ни помощници?

— Че има ли някой по-подходящ? — захили се Уин.

Вътре вонеше на стар бонг за хашиш.

— Братовчедът Уин каза, че искате да стигнете до имението на Уайър — каза шофиращият близнак.

— Ти кой от двамата беше? — попита Майрън.

— Билингс — отвърна му обидено хлапакът.

— А аз съм Блейкли.

— Пардон.

— Откакто се помним, всяко лято с Блейкли сме задължително на острова. Понякога е адска скука.

— Не стигат момичетата — добави Блейкли.

— Точно казано — потвърди Билингс. И подкара. По пътя не срещнаха друга кола. — Миналата година пускахме злобни клюки по адрес на по-грозните чуждестранни детски бавачки.

— Че да ги уволнят — поясни Блейкли.

— Абсолютно.

— Тукашните майки не щат сами да се грижат за рожбите си!

— Опазил ги господ!

— Което налага да наемат нови детегледачки.

— Които понякога се оказват по-красиви от изгонените.

— Схващаш ли хитростта на замисъла ни?

Майрън хвърли поглед на Уин, който само се изхили.

— Да кажем, че схващам.

— Но така или иначе, скуката е голяма — продължи Блейкли.

— Тъпизъм на квадрат — добави Билингс.

— Досада.

— До гуша.

— Направо да пукнеш. А и, честно казано, никой не е сигурен дали Гейбриъл Уайър изобщо живее в онова имение.

— Ние поне никога не сме го видели.

— Хем съвсем близо до къщата ходихме.

— Пипнахме я дори.

Блейкли се извърна и хвърли бляскава усмивка на Майрън.

— Щото прекарваме мацките си оттук. Уведомяваме ги, че къщата е собственост на Гейбриъл Уайър и че се охранява плътно.

— Понеже опасността действа възбуждащо.

— В смисъл, че като кажеш на мацето колко е опасно, гащите й направо се стапят, нали ме разбираш?

Майрън пак хвърли поглед на Уин. А Уин продължаваше да се хили.

— Да речем, че разбирам — повтори Майрън.

— То не стана веднага — поясни Билингс. — По метода „проба — грешка“ успяхме по някое време да открием пътека, по която се стига безопасно до плажа пред къщата на Уайър.

— И вече не ни ловят.

— Поне от две лета насам де.

— Та ходим да се къпем на тоя плаж. Понякога водим и момичета.

— По твое време — погледна Билингс Майрън — сигурно са му викали Алеята на влюбените или нещо от тоя сорт.

— Като в някой стар филм.

— Точно така. Водели сте ги на сладкарница, а оттам — на Алеята на влюбените, нали така?

— Да — потвърди Майрън. — Но чак след разходката с файтона.