Харлан Коубън - Под напрежение

Въпреки дъжда Майрън успя да мерне силуетите на близнаците, затичали се към водата. Охранителят ги подгони, но щом стигнаха до плажа, спря, вдигна нещо като радиостанция към устата си и каза:

— Пак са ония, напушените близнаци.

Уин отвори вратата и Майрън се метна вътре. Уин го последва и затвори след себе си. Озовали се бяха в ултрамодерно обзаведена кухня, насред която се мъдреше огромна двойна печка с осем горелки и сребърен абсорбатор отгоре. От тавана висяха и разни тенджери и тигани в декоративен хаос. Майрън си спомни, че Гейбриъл Уайър се славеше и като майстор на изискани ястия, така че всичко се връзваше. Тенджерите и тиганите изглеждаха съвсем нови: или рядко се ползваха, или просто ги поддържаха добре.

Майрън и Уин останаха замръзнали на местата си цяла минута. Не чуха ничии стъпки, нито шум от радиостанция. Нищо. Само някъде от много далеч, вероятно от горния етаж, долиташе едва доловима музика.

Уин кимна на Майрън да тръгва. Стратегията след нахлуването им беше уточнена. Майрън ще търси Гейбриъл Уайър. А Уин ще има грижата, ако се появи евентуален негов пазач. Майрън превключи блекбърито си на радио честота и натика блутут слушалката в ухото си. Същото стори и Уин. Така щяха да са в състояние да се предупреждават взаимно, ако възникнеше опасност.

Привел се, Майрън бутна кухненската врата и се озова в нещо като бална зала. Тъмна, ако не се смяташе светлината от скрийнсейвърите на два компютъра. Очакванията му бяха за нещо далеч по-пищно, а помещението имаше по-скоро вид на зъболекарска чакалня. Бели стени. Диван и малко канапе, каквито можеха да се купят от всеки крайпътен магазин — по-скоро практични, отколкото стилни. Кантонерка в ъгъла, принтер и факс.

Широкото стълбище беше от дърво, с резбовани парапети и кървавочервена пътека. Майрън заизкачва стъпалата. По стената вдясно висяха обрамчени платинените албуми и плочи на „Хорс Пауър“, а отляво — снимки от Индия и Тибет — любими места на Гейбриъл Уайър. Поначало се говореше, че Уайър притежавал луксозна къща в Мумбай и че често отсядал нелегално в манастирите на областта Кхам в източен Тибет. Майрън се замисли. Цялата къща действаше ужасно потискащо. Вярно — и навън беше тъмно и времето не беше съвсем хубаво, но нима е възможно Гейбриъл Уайър да е прекарал последните петнайсет години съвсем сам тъкмо тук? Нищо чудно. Или просто се беше постарал да създаде подобно впечатление. Нима не можеше да се допусне, че наистина е отшелник от световна класа, маниак от рода на Хауърд Хюз? Или че му е писнало да е фронтменът Гейбриъл Уайър — известен и вечно в светлината на прожекторите? Дали пък нямаше някаква истина в слуховете, че редовно излизал дегизиран да ходи на опера в Манхатън и да гледа бейзбол на стадиона на „Ред Сокс“? Сигурно се е огледал назад, дал си е сметка как животът му е излязъл от релсите — дрога, комарджийски дългове, прекалено млади момичета — и е осъзнал какво е било в началото, кое го е тласкало напред, кое му е носело щастие:

Създаването на музика.

Току-виж, излязло, че това бягане от общественото внимание изобщо не е лудост. А единственият начин, по който е можел да оцелее и да се развива. Като всеки друг човек, внесъл коренна промяна в живота си, сигурно и той е усетил, че е стигнал до дъното. Какво по-дълбоко дъно може да има от това да се чувстваш отговорен за смъртта на едно шестнайсетгодишно момиче?

Майрън мина покрай последния платинен албум на стената, озаглавен „Аспекти на Юнона“ — първия голям касов успех на „Хорс Пауър“. Дори без да проявява някакво особено влечение към музиката на дуета, Майрън бе подочул легендата за запознанството на Гейбриъл Уайър с Лекс Райдър. Лекс бил ангажиран за съботната вечер в „Еспи“ — невзрачен пъб в района на Сейнт Килда близо до Мелбърн. Свирел нещо бавно и лирично, а разюзданата пияна тълпа го освирквала. В тълпата бил и красив млад певец — Гейбриъл Уайър. Впоследствие Уайър разправял, че въпреки данданията бил запленен и вдъхновен както от мелодията, така и от текста на песента. И когато дюдюканията станали нетърпимо пронизителни, Гейбриъл Уайър се качил на сцената, най-вече с намерението да спаси онова бедно копеле, и подхванал джемсешън с Лекс Райдър: импровизирал думите, забързал темпото, намерил доброволци за бас китарата и барабаните. Райдър се вдъхновил, отзовал се с нови рифове, прехвърлил се от кийборда на китарата, после — обратно. Двамата се пришпорвали един друг. А тълпата притихнала. Все едно присъстващите оценили на какво са свидетели.