Харлан Коубън - Под напрежение

— Да — каза Майрън. — Попаднах случайно на една снимка от фотосесията за „Лайв Уайър“. Татусът на Гейбриъл е същият като на Сузи.

— А, оня ли? — изсмя се горчиво Лекс. — Той беше само временен. Щеше му се да добави само поредната бройка. А Сузи беше толкова хлътнала, че остана с него дори след като той уби Алиста Сноу.

Тпрууу!

— Чакай, чакай! Правилно ли чух? Гейбриъл е убил Алиста Сноу?

— Та ти не знаеш ли? Разбира се, че я уби. Пробута й „Рохипнол“, но в недостатъчно количество, тъпото му копеле. А след като я изнасили, тя тотално откачи. И заплаши да се оплаче публично. Единственото оправдание на Уайър е — не че го оправдавам де — че и той се беше нажулил до козирката. И взе че я бутна от балкона. Всичко е записано на видео.

— Кой го записа?

— В стаята имаше охранителна камера.

— И у кого е записът сега?

— Това не мога да ти кажа — завъртя глава Лекс.

И понеже Майрън вече знаеше, каза го самият той:

— У Хърман Ейк.

Лекс не реагира. Но и не беше необходимо. Всичко си идваше по местата. Горе-долу както Майрън предполагаше, че е станало.

— И двамата бяхме много задлъжнели към Ейк — рече Лекс. — Най-вече Гейбриъл. Но той ползваше „Хорс Пауър“ за обезпечение. Така че един от хората на Ейк бдеше неотлъчно над нас, да му пази инвестицията.

— Затова и Еван Крисп е още тук, нали?

Лекс всъщност потръпна при самото споменаване на името.

— Страх ме е от него — прошепна. — Дори ми мина през ум, че може той да е убил Сузи. След като е научила истината, имам предвид. Крисп ни беше предупредил. Паричният залог бил прекалено голям. И бил готов да убие всеки, който му се изпречи на пътя.

— А откъде си сигурен, че не той я е убил?

— Закле ми се, че не е — облегна се назад Лекс. — Пък и нима е възможно? Тя сама се е инжектирала. Оная жена, следователката… как й беше името?

— Лорън Мюс.

— Тя де. Каза, че няма улики да е извършено убийство. Всички признаци сочели към свръхдоза.

— Ти виждал ли си някога видеозаписа, на който Уайър убива Алиста Сноу?

— Преди много години. Ейк и Крисп ни накараха да седнем и да го изгледаме. Уайър не преставаше да плаче, че било нещастен случай, че не искал да я блъсне през парапета, но какво значение има това? Той е убил момичето, никой друг. Само след две вечери — и това не си го измислям, самата истина е — се обадил на Сузи да дойде. И тя не се поколебала. Според нея той бил станал жертва на медиите. Абсолютно заслепена беше. Но какво да правиш, беше само на шестнайсет. Ами останалият свят къде блееше? След това той я заряза. Разправял ли съм ти как тръгнахме двамата със Сузи?

Майрън завъртя глава.

— Стана десет години по-късно, на галаконцерт в музея по естествена история. Сузи ме покани да танцуваме, но съм готов да се закълна, че единствената причина да ми обърне внимание въпросната вечер беше надеждата й да я отведа обратно при Уайър. Не беше спряла да страда по него.

— Но взе че се влюби в теб.

Тук Лекс успя да се поусмихне.

— Да, така се получи. На практика. Оказа се, че сме сродни души. Знам, че Сузи ме обичаше. И аз я обичах. Мислех си, че това ще ни е достатъчно. Но сега като се замисля, Сузи първа се беше влюбила в мен. Това имах предвид преди малко. Като казах, че се беше влюбила в музиката. Като Сирано дьо Бержерак. Гледал ли си я тази пиеса?

— Да.

— Всички хлътват по разкошната фасада. Най-нормално нещо: целият свят се влюбва във външното. Никаква новина не е това, нали, Майрън? Толкова плитки същества сме това хората. Случвало ли ти се е да срещнеш някого и от самата му физиономия да ти стане ясно, че е отвратително копеле? Гейбриъл Уайър беше точно обратното: имаше духовно извисен, поетичен вид, красив и чувствителен. Уви, беше само фасада. Под нея нямаше нищо, освен гнилоч.

— Лекс?

— Да.

— Кажи ми какво каза на Сузи по телефона.

— Истината.

— Каза й, че убиецът на Алиста Сноу е Гейбриъл Уайър?

— Това бе част от истината.

— А останалата част?

Лекс пак завъртя глава.

— Казах на Сузи истината и това я уби. Сега обаче трябва да пазя сина си.

— Каква е останалата истина, Лекс?

— Казах й къде е Гейбриъл Уайър.

— И къде е той, Лекс? — преглътна Майрън.

Точно тогава се случи най-неочакваното. Лекс спря да плаче. Вместо това се засмя и погледна към едната от отоманките до телевизора. А Майрън усети как кръвта му замръзна.

Лекс мълчеше. Само гледаше отоманката. Майрън се сети за пеенето, което беше чул, докато се качваше по стълбите.