Харлан Коубън - Под напрежение

Пеенето на Гейбриъл Уайър.

Майрън слезе от високото столче и се запъти към отоманката. Видя някакво странно очертание някъде долу, ниско до пода. Приближи се съвсем и едва сега осъзна какво е.

Китара.

Извъртя се рязко към Лекс Райдър, който не беше спрял да се смее.

— Но аз го чух — рече Майрън.

— Кого?

— Уайър. Чух го да пее, докато бях на стълбите.

— Не — каза Лекс. — Чул си мен. И през всичките години сте слушали единствено мен. Именно това казах на Сузи. Че Гейбриъл Уайър умря преди петнайсет години.

На долния етаж Уин събуди охранителя.

Онзи ококори очи. В устата му бе натикано парче плат. Уин му се усмихна.

— Добър вечер. Сега ще сваля превръзката от устата ти. От теб очаквам да отговориш на въпросите ми и да не викаш за помощ. В противен случай ще те убия. Въпроси има ли?

Охранителят завъртя глава.

— Да започнем с лесен въпрос: къде е Еван Крисп?

— Наистина се запознахме в „Еспи“ в Мелбърн. Но това е единственият истински факт в цялото ни минало.

Седнали бяха отново на столчетата пред бара. Дори на Майрън изведнъж му се припи. Сипа и за двамата по два пръста скоч „Макалън“. Лекс се втренчи в чашата си, сякаш там се съдържаше някаква тайна.

— По онова време вече бях издал първия си соло албум. Който доникъде не стигна. По този повод се замислях да сформирам банда. Та свиря аз в „Еспи“, когато се появява Гейбриъл. Тогава беше на осемнайсет, а аз на двайсет. Отказал се беше да учи и вече имаше две задържания за притежание на наркотик и трето, за въоръжено нападение. Когато влезе в бара обаче, привлече всички погледи върху себе си… нали ме разбираш?

Майрън само кимна. Не искаше да го прекъсва.

— Като певец беше пълна трагедия. И на никакъв инструмент не умееше да свири. Но като направих една аналогия между рок групата и киното, стана ми ясно, че задължително трябва да му възложа ролята на фронтмен. Едва по-късно измислихме оная история с това как съм свирел в бара, а той ме спасил от излагане. Не че и аз не изплагиатствах донякъде този сюжет от един филм — „Еди енд дъ Крузърс“ 11 11 Eddie and the Cruisers (1983) — филм на американския режисьор Мартин Дейвидсън. — Б.пр. . Гледал ли си го? Майрън пак кимна.

— И до ден-днешен срещам хора, които се кълнат, че през въпросната нощ са били в „Еспи“. И не мога да определя дали лъжат, за да си придадат някаква значимост, или просто са жертви на самозаблудата. Най-вероятно и двете.

Майрън се сети за собственото си детство. Нямаше приятел, който да не беше уж присъствал на „концерт сюрприз“ на Брус Спрингстийн в клуба „Стоун Пони“ в Асбъри Парк. Майрън обаче се съмняваше. Лично той три пъти беше ходил, след като бе чул такъв слух, но Брус дори не се беше мярнал.

— Та така създадохме ние дуета „Хорс Пауър“, при все че всички песни, до една, бяха мои творби — и като музика, и като текст. На сцената използвахме плейбек. Научих Гейбриъл как да вокализира, но в повечето случаи или наслагвах моя глас върху неговия, или дообработвах неговия в студиото.

Млъкна, отпи яка глътка и като че се изгуби в мислите си. За да го върне назад, Майрън попита:

— Защо?

— Кое защо?

— Защо ти трябваше да го ползваш за декор?

— Не задавай тъпи въпроси — рече Лекс. — Заради външността му. Нали ти казах: Гейбриъл беше красивата, поетична, затрогваща фасада. Лично аз го възприемах като най-великолепния от всичките ми инструменти. И номерът се получи. А и на него ролята на голямата звезда му пасна абсолютно: не пропускаше нито една млада мацка, която му се изпречеше на пътя, и буквално се опияняваше от лесно спечелените пари. Аз бях не по-малко щастлив: музиката ми се слушаше. По цял свят.

— Но никой не отчиташе твоята заслуга.

— Е, и? Голяма работа! Аз изцяло се бях посветил на музиката. Нищо друго. А че светът ме смята за втора цигулка, ами… от това само светът губи.

Майрън беше до голяма степен съгласен.

— Аз знаех как в действителност стоят нещата — продължи Лекс. — И това ми беше напълно достатъчно. А пък и ние наистина представлявахме реална рок група. Без Гейбриъл бях за никъде. Не смяташ ли, че красотата също е посвоему талант? Забележи каква роля отреждат модните дизайнери на манекенките. Да не би красивият модел да не играе своя роля? Или как големите фирми назначават все привлекателни хора за свои говорители. Нима те не са участници в процеса? Тъкмо такава бе и ролята на Гейбриъл Уайър в „Хорс Пауър“. Доказателствата са налице. Чуй соловите ми записи отпреди „Хорс Пауър“. Музиката пак си е добра. Но никой не й обръщаше внимание. Помниш ли „Мили Ванили“?