Харлан Коубън - Под напрежение

— И това не е изключено.

— За последно, би ли ми дръпнал верижката малко по-силно с цялата тази конкретика?

Майрън се замисли дали да не подхвърли все пак някой кокал на Мюс: да й каже например, че Сузи е ходила при Кити или че предварително платеният номер, на който Сузи се е обадила малко преди да умре, е принадлежал на собствената му снаха. Но съобрази, че подобни сведения само ще породят нови въпроси и евентуално посещение в института за рехабилитация „Кодингтън“. И се отказа.

Вместо това отговори на въпроса й със свой въпрос:

— А ти разполагаш ли с някакви нови улики, че може и да не е било просто свръхдоза?

— Аха, разбирам — рече Мюс. — И да ти подам нещо, пак нищо няма да получа от теб.

— Засега нищо конкретно не мога да твърдя.

— Прекалено на сериозно се вземаш, Майрън. Ама какво ми пука на мен на тоя етап? А отговорът на въпроса ти е: не, не разполагам и с най-малката улика, че в смъртта на Сузи Т. може да се търси някакво престъпление. Това помага ли ти?

Всъщност, не.

— Та къде се намираш в момента? — попита Мюс.

— Ти шегуваш ли се? — смръщи се Майрън.

— Не щеш да ми кажеш, а?

— Не, не мога да ти кажа.

— Доверието ти в мен има определени граници значи.

— Като правозащитник си длъжна да докладваш за всичко чуто от мен — отбеляза Майрън. — Но не можеш да съобщиш нищо, което не знаеш.

— Няма ли поне да ми кажеш кой живее в оная каравана? Така или иначе ще науча.

— Не, но… — Имаше един кокал, който все пак искаше да й подхвърли, макар да бе обещал да си мълчи.

— Но?

— Изкарай заповед за ареста на прогимназиалния учител в Риджуд на име Джоуел Фишман. Той е дилър. — Вярно че беше обещал на стария Джоуел да не го издава, но онзи първо му беше извадил пистолет насред прогимназията и второ, не го беше накарал да се закълне.

Така че Майрън й подаде достатъчно данни да закопчае Фишман, след което прекъсна разговора. И понеже в болницата мобифоните бяха забранени, обади се на администрацията, откъдето го прехвърляха на няколко души, докато накрая се намери медицинска сестра, готова да му съобщи официално, че в състоянието на баща му няма никакви промени. Страхотно.

Лимузината спря на самата писта до самолета. Никакво чекиране, никакви бординг пасове, никакви опашки за проверка, където човекът пред теб забравя въпреки всички четирийсет и седем напомняния да извади монетите от джоба си и по тази причина задейства детектора на метал. Летиш ли по частен път, стоварват те на самата писта, качваш се по стълбичката и на мига излиташ.

Както обичаше да изтъква Уин, хубаво е да си богат.

Уин го чакаше на борда заедно с двойка, която му представи като „Саси и Синклер Финторп“ и двамата им синове тийнейджъри — „Билингс и Блейкли“.

Майрън се смръщи. Нима и тези бяха от богаташите, които се присмиват на имената, с които афроамериканците кръщават децата си?

И Саси, и Синклер бяха по якета от туид; в допълнение към своето Саси се беше изтупала и с брич за езда и кожени ръкавици. Русите й коси бяха опънати жестоко назад на конска опашка. Сигурно бе към петдесет и пет годишна, с куп дълбоки бръчки от прекалено много стоене на слънце. Синклер пък беше плешив, с шкембенце и с шалче, вързано по аскотски. Смееше се на всичко, което чуеше, и повтаряше „Така, така“ на всяка дума.

— Ах, толкова е вълнуващо — процеди през стиснати зъби Саси. — Нали, Синклер?

— Така, така.

— Имам чувството, че помагаме на Джеймс Бонд в някаква тайна мисия.

— Така, така.

— Момчета, нали е вълнуващо?

Билингс и Блейкли я изгледаха с класическо тийнейджърско презрение.

— Да полеем случая с по един коктейл! — предложи Саси.

Поднесоха напитка на Майрън, но той отказа. Билингс и Блейкли продължаваха да гледат надменно, но може би лицевите им изражения „по подразбиране“ си бяха такива. И двамата имаха къдрави коси а ла Кенеди и бяха по тенис екипи, с вързани около вратовете пуловери. Светът на Уин.

Заеха местата си и само пет минути след качването на пътниците пилотът вече прибираше колесника. Уин седеше до Майрън.

— Синклер ми е братовчед — обясни Уин. — Имат къща на остров Адиона и се канеха да пътуват дотам утре. Просто ги помолих да изтеглят пътуването си един ден напред.

— Тоест Крисп няма начин да знае, че пристигаме с този полет?

— Точно така. Ако бяхме тръгнали с моя самолет или с моторница, щяхме да се издадем. Но това не значи, че той си няма човек на летището. Така че ще пуснем братовчеда да слезе пръв, след което ще се изнижем незабелязано.