Харлан Коубън - Под напрежение

Майрън не можеше да отмести очи от него. Карл Сноу бе произнесъл всичко това с трениран монотонен глас. Зачака да срещне погледа му. Не се получи. Сноу само завъртя глава и промълви:

— Още не мога да повярвам, че е мъртва.

Майрън така и не разбра дали става дума за Сузи, или за Алиста. Карл Сноу запримигва и отмести поглед по посока на Кимбърли. И като я видя, сякаш почерпи сили от нея.

— Губили ли сте някога дете, господин Болитар?

— Не съм.

— Ще ви спестя всички клишета. Нещо повече. Всичко ще ви спестя. Знам как гледат на мен хората: безсърдечният баща, съгласил се да го купят срещу свободата на убиеца на дъщеря му.

— А случаят не беше ли точно такъв?

— Понякога се налага да обичаш детето си насаме. А друг път — и да го жалиш насаме.

Понеже Майрън не беше сигурен в смисъла на думите му, предпочете да замълчи.

— Хапвайте от сладоледа — подсети го Карл, — иначе Кимбърли ще забележи. Това момиче и на тила си има очи.

Майрън взе лъжичката и опита сметаната с първия пласт, който бе някаква комбинация от курабийки и сметана. Манна небесна.

— Харесва ли ви?

— Манна — рече Майрън.

Карл пак се усмихна, но без никаква радост.

— „Размразителят“ е изобретение на Кимбърли.

— Жив гений.

— Добра дъщеря е тя. И обожава сладкарницата. С Алиста обаче сбърках. Няма втори път да допусна същата грешка.

— Това ли точно казахте и на Сузи?

— Отчасти. Исках да й обясня тогавашното ми положение.

— А именно?

— Алиста страшно харесваше „Хорс Пауър“. И като всяка друга тийнейджърка беше луднала по Гейбриъл Уайър. — Нещо премина през лицето му. Загледа се настрани, загубил се в мислите си. — Наближаваше шестнайсетият й рожден ден. Нямах пари да й организирам голямо парти, но чух, че „Хорс Пауър“ щели да имат концерт в „Мадисън Скуеър Гардън“. Предполагам, че концертите им не бяха много на често — не се интересувах кой знае колко от тях — но се сетих, че в сутерена на универсалния магазин „Маршъл“ на шосе номер 4 има билетна каса. Така че една сутрин се вдигнах още в пет и се наредих на опашката. Нямате представа колко неловко се чувствах. Жива душа нямаше на повече от трийсет, а аз кисна там цели два часа, само и само да се сдобия с билети за концерта. Когато ми дойде редът, жената почна да пише нещо на компютъра, после каза, че билетите са свършили. Но изведнъж рече: „Я чакайте. Май са останали точно два“. Никога нищо не съм купувал с такава радост през живота си. Пръстът на съдбата, един вид. Сякаш е било писано да се случи.

Майрън кимна колкото се може по-неангажирано.

— Прибирам се аз значи у дома, но рожденият ден на Алиста е чак след седмица, така че се налага да изчакам. Но все пак споделям с Кимбърли. И двамата ще умрем от нетърпение. Билетите буквално прогарят дупка в джоба ми. Изпитвали ли сте някога подобно чувство? Да купите нещо за някого и да нямате търпение да му го дадете?

— Естествено — промълви Майрън.

— Та и ние така с Кимбърли. В крайна сметка отиваме с колата до гимназията на Алиста. Паркираме, изнасям Кимбърли, слагам я в инвалидния стол. Алиста излиза след часовете, а ние сме се захилили като котараци, дето току-що са изяли канарчето. Алиста ни прави някаква тийнейджърска физиономия и пита „Какво има?“, а аз само й показвам билетите, при което Алиста — тук спря, а светът му се върна назад през годините… — само изпищя, метна ми се на врата и така ме стисна…

Гласът му заглъхна. Издърпа книжна салфетка от кутията, посегна да обърше очите си, но се отказа. И впери поглед в масата пред себе си.

— Така или иначе, Алиста взе най-добрата си приятелка на концерта. После щеше да преспи у тях. Само че… Останалото ви е известно.

— Съжалявам.

— Отдавна беше — завъртя глава Карл Сноу.

— И не вините за случилото се Гейбриъл Уайър?

— Да го виня ли? — Карл млъкна и се замисли. — Истината е, че след смъртта на майка й не упражнявах достатъчно контрол върху Алиста. Така че, като се замисли човек, кого да виниш? Роудито, който забелязал Алиста сред тълпата ли? Абсолютно непознат човек. Охранителят, който я е пуснал зад сцената ли? И той случаен човек. Че и Гейбриъл Уайър — пълен непознат. Та аз бях неин баща — и не успях да я предпазя. С какво са били длъжни те да се грижат за нея?

Карл Сноу примига и отмести погледа си надясно.

— Това ли всъщност казахте на Сузи?

— Казах й, че липсват улики Гейбриъл Уайър да е извършил нещо нередно през въпросната нощ — и по-точно, нищо, което полицията би могла да докаже. Това поне ми бяха разяснили най-подробно. Вярно, Алиста е била в хотелския апартамент на Уайър. И именно от неговия балкон е паднала, а той е бил на трийсет и втория етаж. Но за да се стигне от „А“ до „Б“, от тези факти до подвеждането на знаменитост под отговорност, да не говорим за постигането на присъда… — И той сви рамене. — Имах грижи по другата си дъщеря. Нямах пари. Знаете ли колко трудно се гледа дете инвалид? И колко е скъпо? Ето, „Сноукап“ вече е верига от сладкарници, макар и скромна. Откъде, мислите, дойде началният капитал?