Харлан Коубън - Под напрежение

Започна от супермаркета „Кингс“. И понеже не му дойде друго наум, взе да показва на пазаруващите снимка на Сузи Т. и да разпитва дали някой не я е видял. Разследване по старовремски. Съвсем в стила на Сал и Шорти Джо. Неколцина се сетиха, че са гледали Сузи като тенисистка. Други бяха гледали телевизионните новини предната вечер и предположиха, че Майрън е полицай — впечатление, което той не се постара да опровергае. В крайна сметка се оказа, че никой не я е виждал в супермаркета.

Първи опит: неуспешен.

Майрън излезе навън. Огледа паркинга. Най-вероятната версия? Сузи да е дошла тук да се сдобие с дрога. Дилърите, особено в предградията, масово използваха паркингите. Спираш до колата му, сваляте предните стъкла, някой подхвърля пари от едната кола в другата, друг подхвърля обратно пакетчето с дрога.

Опита се да си представи подобна сцена. Сузи — жената, която предната вечер му бе говорила за тайни и се притесняваше, че имала прекалено много спортна злоба; същата тази жена, бременна в осмия месец; жената, която само два дни по-рано бе влязла в офиса му с думите „Дяволски щастлива се чувствам“ — същата тази Сузи да е дошла чак до този крайпътен мол за достатъчно количество хероин, че да се самоубие?

Много съжалявам, но не може да бъде, рече си Майрън.

Възможно бе да е имала среща с друг човек, не с дилър, пак на този паркинг. Колкото възможно, толкова и не. Дотук се бе проявил великолепно като детектив. Не че не му предстоеше още куп работа де. Пицарията „Ренато“ не работеше. Бръснарницата за сметка на това беше отворена. Майрън видя през витрината бъбрещите си старци, повели разпален спор с вид на изключително доволни от живота хора. Прехвърли вниманието си върху сладоледената сладкарница „Сноукап“, на чиято витрина окачваха надпис „ЧРД, ЛОРЕН!“. Пристигаха момиченца на около осем-девет години, понесли подаръци, хванали за ръка изтощените си, притеснени, но и доволни майки.

И гласът на Сузи: „Дяволски щастлива се чувствам“.

Ето такъв трябваше да е животът на Сузи, помисли си, докато наблюдаваше майките. Щеше да бъде. Точно какъвто го искаше Сузи. Но хората вършат глупости. Изхвърлят щастието си на боклука, сякаш е мръсна салфетка. Нищо чудно и със Сузи така да е станало — успяла е в типичен свой стил да обърка всичко тъкмо преди да се добере до истинското щастие.

Гледаше през витрината как момиченцата се отделят от майките и с леки писъци се прегръщат. Цялата сладкарница представляваше водовъртеж от цветове и движения. Майките се оттеглиха към ъгъла с кафемашината. Майрън пак се опита да си представи как щеше да изглежда Сузи на полагащото й се място, но в същия момент забеляза, че в него се е втренчил застаналият зад тезгяха мъж — около шейсетгодишен, с коремче на мениджър на средно ниво и старателно преметнати през плешивото теме коси. Наблюдаваше Майрън през свръхмодерни очила, каквито човек би очаквал да види на носа на суетен градски архитект, и постоянно ги буташе нагоре на носа си.

Управителят, каза си Майрън. Сигурно постоянно е така нащрек, да пази заведението, да надзирава и персонала. И нищо не пропуска. Идеално. Запъти се към вратата със снимката на Сузи Т. в ръка. Но още не беше я стигнал, когато онзи я отвори отвътре и я задържа Майрън да влезе.

— С какво мога да съм ви полезен? — попита мъжът.

Майрън му показа снимката. Онзи я погледна и затвори очи.

— Виждали ли сте тази жена? — попита Майрън.

Гласът му долетя сякаш отнякъде много далеч:

— Вчера разговарях с нея.

Човекът изобщо нямаше вид на дилър.

— За какво?

Човекът преглътна и понечи да се извърне.

— За дъщеря ми. Интересуваше се от дъщеря ми.

— Последвайте ме — каза мъжът.

Минаха покрай щанда, иззад който жена в инвалидна количка, с огромна усмивка, обясняваше на някакъв клиент смисъла на странните названия на различните видове сладолед и какво можеше да се добави върху тях. Вляво партито беше в разгара си. Момиченцата се редуваха да смесват различни видове сладолед по собствен вкус. Две какички на гимназиална възраст им помагаха да загребват, а трета ръсеше върху топките разноцветни захарни пръчици, трохи от бисквити, желатинови мечета, ядки и стърган шоколад.

— Обичате ли сладолед? — попита мъжът.

— Има ли някой, който да не обича? — разпери ръце Майрън.

— Не са много, да чукна на дърво — потропа с кокалчета човекът върху гетинакса на масичката, покрай която минаваха. — От кой вид ще желаете?