Харлан Коубън - Под напрежение

— Може да си имат неприятности.

— Кой? Брад и Кити ли? — Баща му отпи от водата. — Възможно е. Но това не ни влиза в работата.

— Ами след като Брад е в Боливия, Кити и Мики какво търсят тук?

— Смятат да се завърнат за постоянно в Щатите. И още умуват дали да е тук някъде или в Калифорния.

Още една лъжа. Добре го баламосваш стареца, Кити: „Отърви ме от Майрън и може да заживея близо до вас. Не го ли махнеш от главата ми, чак на другото крайбрежие ще ме търсите“.

— Защо точно сега? Защо след всичките тези години са тръгнали да се прибират?

— Не знам. Не я и питах.

— Татко, отчитам желанието ти да третираш синовете си като самостоятелни хора, но в случая смятам, че се увличаш.

Баща му се засмя тихичко.

— Децата се нуждаят от самостоятелност, Майрън. Аз например така и не споделих с теб какво е отношението ми към Джесика.

Пак това негово старо гадже.

— Ама аз бях останал с впечатлението, че одобряваш Джесика.

— Лош човек беше, не за теб.

— Тогава защо си мълчал?

— Защото не беше моя работа.

— Не е трябвало. Може би си щял да ми спестиш сума ти неприятности.

Баща му завъртя глава.

— Всичко бих сторил да те опазя — и едва ли не надникна навън, където беше доказал думите си само преди минути, — но най-добрият метод в това отношение е да те оставя да се учиш от собствените си грешки. Не си заслужава да се живее живот, застрахован от грешки.

— И казваш да оставя нещата както са си, така ли?

— Засега, да. Брад знае, че си потърсил начин да се свържеш. Кити ще реши как да му го каже. И аз вече му пратих имейл. Ако иска да възстанови връзката ви, сам ще те потърси.

Друг спомен се яви в съзнанието на Майрън: как по-големите момчета тероризираха Брад по време на един летен лагер. Веднъж, след безславната му проява в края на софтболен мач, го бяха подложили на масови подигравки. След което Майрън завари Брад сам насред игрището. Поиска да седне до него, но Брад не спираше да реве и да му повтаря да се махне. Беше един от онези моменти, в които човек се чувства безпомощен и е готов да убие някого, та да му мине. Сети се и за едно семейно пътуване, през февруарската ваканция, когато цялото семейство Болитар отиде в Маями. Двамата с Брад бяха в самостоятелна хотелска стая. След един чудесен ден в „Папагалската джунгла“ вечерта Майрън попита Брад как му върви училището, при което Брад ревна и заяви, че го ненавиждал, защото си нямал никакви приятели, а това направо разкъса сърцето на Майрън. На другия ден, докато седяха край басейна, Майрън поиска от баща си съвет как да постъпи. Съветът на баща му беше съвсем елементарен: „Не повдигай повече въпроса. Не му разваляй настроението. Остави го да си се радва на ваканцията“.

Брад беше несръчен и тромав, сравнително късно съзря. А може пък всичко да се дължеше просто на факта, че Брад растеше в сянката на Майрън.

— Останал бях с убеждението, че искаш да се сдобрим — каза Майрън.

— Искам. Но насила хубост не става. Не ги закачай.

Баща му все още дишаше тежко след отминалото стълкновение. По-добре да не го ядосва повече. Да изчака до сутринта. И въпреки това…

— Кити взема дрога — каза Майрън.

— Сигурен ли си? — вдигна вежда баща му.

— Да.

Бащата потърка брадичката си, докато смилаше новия факт. И каза:

— Все пак най-добре ще е да ги оставиш на мира.

— Сериозно ли говориш?

— А на теб известно ли ти е, че в един момент майка ти се беше пристрастила към болкоуспокояващите лекарства?

Майрън млъкна сащисан.

— Късно стана — рече баща му и понечи да се надигне. — Добре ли си?

— Чакай, чакай. Какво значи, това? Хвърляш ми бомбата и отиваш да си легнеш.

— Не беше кой знае колко сериозно. Това искам да ти кажа. Преборихме се с проблема.

Майрън се чудеше какво да му отговори. И как би реагирал баща му, ако му съобщеше за поведението на Кити в нощния клуб, като искрено се надяваше баща му да не прибегне към поредната аналогия „и майка ти правеше така“.

Да оставим разговора за утре, мислеше си Майрън. Не бива да избързваме. Така или иначе, до разсъмване нищо ново няма да стане. Чуха как по алеята навлезе кола, после как вратата й се затвори.

— Това трябва да е майка ти. — Ал Болитар колебливо се надигна. И Майрън се изправи. — Недей да й разправяш за станалото. Не искам да я тревожа.

— Окей. Тате…

— Да?

— Хубава хватка приложи там, навън.

Баща му едва-едва потисна усмивката си. Майрън се взря в стареещото му лице. И го обзе онази пълна меланхолия, която го спохождаше колчем осъзнаеше, че родителите му остаряват. Искаше му се да каже още нещо, да му благодари, но в същото време си даде сметка, че всичко това е известно на баща му и че всякакви по-нататъшни обсъждания по темата биха се явили неприлични и ненужни. Остави мига да улегне. Дай му да диша.