Харлан Коубън - Под напрежение

— Остави ни на мира! — изръмжа нечий глас.

И към главата на Майрън се понесе нов юмрук. Нямаше друг начин да го избегне, освен да падне по гръб. При което кокалчетата на другия се плъзнаха по темето му. Пак го заболя. Майрън се канеше да се изтъркаля настрани, за да има възможност да се окопити, но в този миг дочу друг шум. От отварянето на предната врата. И панически вик:

— Майрън!

По дяволите. Появил се беше баща му.

Понечи да му викне да не мърда, че сам ще се справи. Да влезе и да се обади на полицията, да прави каквото ще, само да не излиза навън.

Но беше късно.

Преди да успее да отвори уста, баща му вече се носеше към него.

— Копеле мръсно! — изкрещя баща му.

— Татко, спри! — успя да намери гласа си Майрън.

Без никаква полза. Нападнали бяха сина му и бащата не можеше да стои настрана. Все още по гръб, Майрън вдигна поглед и видя силуета на нападателя — висок мъж със свити юмруци — който допусна грешката да се извърне по посока на връхлитащия го Ал Болитар. При което езикът на тялото му мигновено се промени. Ръцете неочаквано се отпуснаха. Майрън се задейства светкавично. Прихвана с два крака десния глезен на нападателя. И тъкмо се канеше да го усуче, да го смели и да разкъса сухожилията му, когато видя как баща му се метна върху другия — да, метна се, при всичките си седемдесет и четири години. Нападателят бе едър мъж. Баща му нямаше никакъв шанс и вероятно го съзнаваше. Но това нямаше за него абсолютно никакво значение.

С вратарски плонж бащата посегна към коленете на нападателя. Майрън стегна захвата си около глезена, обаче онзи, едрият нападател, дори не вдигна ръка да се защити и остави Ал Болитар да го повали.

— Остави сина ми! — изкрещя бащата, докато обхващаше онзи с ръце, след което и двамата рухнаха на земята.

Действията на Майрън бяха светкавични. Изправи се на колене, готов за саблен удар по носа или гърлото. Вече и баща му се бе включил, така че нямаше време за губене. Налагаше се незабавно да обездвижи нападателя. Сграбчи го за косите, издърпа го извън сянката и се метна върху гърдите му. Сви юмрук, но в мига, в който се канеше да фрасне противника по носа, светлината огря лицето му. И накара ръката на Майрън да замръзне. Онзи бе извил главата си наляво и загрижено гледаше баща му. А лицето му, чертите му… бяха адски познати.

При което Майрън чу мъжа — по-скоро младежа — под него да казва една-единствена дума:

— Дядо?

Гласът бе младежки, без капка злоба.

— Мики? — седна на земята баща му.

Майрън погледна надолу, а племенникът му се обърна към него. Очите им се срещнаха — толкова еднакви на цвят — и Майрън бе готов да се закълне, че изпита нещо като физически шок. Племенникът му Мики Болитар отмести ръката му от косите си и се извъртя силно на една страна.

— Пусни ме, по дяволите.

Баща му се задъхваше.

Майрън и Мики преодоляха едновременно вцепенението си и помогнаха на стария да се изправи. Беше силно зачервен.

— Нищо ми няма — обяви с гримаса бащата. — Пуснете ме.

Мики пак се извърна към Майрън. Ръстът на Майрън бе метър и деветдесет и три, този на Мики горе-долу същият. Младежът беше широкоплещест и як — в наше време всички млади хора вдигат тежести — но си беше все още младеж. Навря пръст в гърдите на Майрън.

— Остави семейството ми на мира.

— Къде е татко ти, Мики?

— Казах…

— Чух какво каза — прекъсна го Майрън. — И те питам, къде е баща ти?

Мики отстъпи една крачка и погледна Ал Болитар. А когато му каза „Извинявай, дядо“, толкова млад му се видя.

Баща му се бе привел с ръце върху коленете. Майрън понечи да му помогне, но старият ги отстрани. Изпъна се в цял ръст, а на лицето му се появи нещо като гордост.

— Няма проблем, Мики. Разбирам.

— Какво значи пък това „разбирам“? — обърна се Майрън към Мики. — Какви ги приказвате, по дяволите?

— Искам просто да ни оставиш на мира.

Поразително сюрреалистична първа среща с племенника му, ако питаха Майрън.

— Слушай. Защо да не влезем у дома да се разберем?

— Защо не вървиш по дяволите?

Мики хвърли последен загрижен поглед на дядо си. А Ал Болитар му кимна, един вид „всичко е наред“. Мики изгледа зверски Майрън и изчезна в мрака. Майрън понечи да го догони, но баща му го възпря с ръка.

— Остави го.

Ал Болитар продължаваше да диша тежко, но пък и се смееше.

— На теб нали нищо ти няма, Майрън?

Майрън се опипа по устата. Устната му кървеше.

— Ще оживея. Ти за какво се смееш?

Баща му не отместваше поглед от пътя, по който Мики се скри в тъмнината.