Харлан Коубън - Под напрежение

— Малкият е куражлия.

— Майтапиш се, нали?

— Хайде да влезем и да си поговорим — рече баща му.

Влязоха в стаята с телевизора на долния етаж. Майрън помнеше, че почти през цялото му детство баща му си имаше личен удобен стол за излягане — голям колкото динозавър, но стигнал дотам, че да е обвит целият в лепенки, за да не се разпадне. В най-ново време обаче Майрън бе обзавел баща си с някакво чудо от пет секции, наречено „Мултиплекс II“, с нагаждащи се облегалки и специални места за бутилки и чаши. Майрън му го купи от магазин за преоценени мебели, макар в началото баща му да се опъваше заради особено дразнещите реклами на магазина по радиото.

— Страшно съжалявам за случилото се със Сузи — рече бащата.

— Благодаря.

— Знаеш ли какво всъщност е станало?

— Не засега, но работя по въпроса. — Червенината не изчезваше от лицето на баща му. — Ти сигурен ли си, че нищо ти няма?

— Добре съм.

— Мама къде е?

— Излезе с леля ти Карол и Сейди.

— Имам нужда от чаша вода — каза Майрън. — Ти искаш ли?

— Може. И си сложи лед на устната, да не се подуе.

Майрън изкачи трите стъпала до кухнята, грабна две чаши и ги напълни от прекалено скъпия диспенсър. Във фризера имаше торбички с лед. Взе една и се върна в стаята с телевизора. Подаде едната от чашите на баща си и се излегна на дълбокия стол вдясно.

— Просто не мога да повярвам. При първата ни среща моят племенник ме напада.

— И ти го виниш за това?

— Моля? — подскочи Майрън.

— Кити ми се обади — каза баща му. — Научих как сте се скарали в мола.

Майрън трябваше да се досети досега.

— Нима?

— Да.

— И това е дало повод на Мики да ми скочи?

— А ти не си ли нарекъл майка му… — Баща му млъкна, затърси думата, която му трябваше, не я намери. — Не си ли й казал… нещо лошо?

— Но тя е нещо лошо.

— А ти как би реагирал, ако някой каже нещо подобно за твоята майка?

Баща му пак се засмя. Притокът на адреналин по време на схватката — или може би гордостта, че има такъв внук — още не го напускаше. Ал Болитар беше израснал в бедност по едни от най-суровите улици на Нюарк. Едва на единайсетгодишна възраст бе станал касапски чирак на Мълбъри стрийт. Прекарал бе основната част от зрелия си живот като собственик на фабрика за бельо в северния район на Нюарк, близо до река Пасейк. Онова, което минаваше за негов офис, висеше над конвейера и бе изцяло остъклено, че да може през цялото време да наблюдава работниците, а те — него. Опитал се бе да спаси фабриката по време на бунтовете през 1967 г., но тя изгоря, подпалена от тълпа мародери. По някое време успя да я възстанови и се върна на работа, но вече гледаше и на работниците си, и на града със съвсем други очи.

— Помисли си само какво си казал на Кити. Как би се почувствал, ако някой каже същото по адрес на майка ти?

— Да, ама майка ми не е Кити.

— Ти смяташ ли, че това е от значение за Мики?

Майрън завъртя глава.

— Но за какво й е притрябвало на Кити да му повтаря думите ми?

— Майките трябва ли да лъжат според теб?

Когато Майрън беше още на осем, веднъж се сбута с Кевин Уорнър пред основното училище „Бърнет Хил“. След което се наложи в присъствието на родителите си да изслуша строгата лекция от директора господин Селебр за вредата от сбиванията. Когато се прибраха, майка му се качи в стаята си, без дума да каже. А баща му го накара да седне тъкмо в тази стая, в която се намираха в момента. Майрън очакваше да го накажат доста строго, а баща му само се приведе и го изгледа право в очите.

— От мен неприятности няма да имаш, ако се сбиеш с някого. Ако се озовеш в положение, в което ти се налага по този начин да разрешиш някой спор, няма да се усъмня в решението ти. Щом ти се наложи — бий се. Никога не бягай от двубой. И никога не отстъпвай.

Колкото и щур и неочакван да беше бащиният му съвет, в течение на годините Майрън от доста сбивания се беше измъквал, като постъпваше „благоразумно“ и бе стигнал до истината — истина, която вероятно обясняваше така наречения от приятелите му негов „героичен комплекс“ — че от нито един бой не боли толкова, колкото от отстъплението.

— Ти за това ли ме извика да приказваме?

— Искам да ми обещаеш, че ще ги оставиш на мира — кимна баща му. — И макар да го знаеш, пак ще ти го повторя: не е бивало да наговаряш всички тези приказки на жената на брат си.

— Исках единствено да говоря с Брад.

— Него го няма.

— Къде е?

— На някаква благотворителна мисия в Боливия. Кити отказа да ми съобщи подробности.