Харлан Коубън - Под напрежение

Докато стигне до старото си жилище, вече се беше стъмнило. Лампата в спалнята на горния етаж — онази, която споделяха двамата братя в детството си — светеше и Майрън вдигна очи натам. Мярна очертанията на отдавна избелелия стикер на „Дететърсачите“, каквито пожарната в Ливингстън раздаваше в ранните дни на президентството на Джими Картър. Стикерът изобразяваше драматично смел пожарникар с гордо навирена брадичка, понесъл спасеното от него отпуснато дългокосо дете. Стаята отдавна беше превърната в домашен кабинет.

Фаровете му осветиха и табелата „Продава се“ на ливадата пред къщата на Нусбаум. Синът им Стив му беше съученик от гимназията — приятно момче, което всички наричаха или „Нус“, или „Баум“, но с което Майрън някак си не се беше сприятелил особено. Нусбаум бяха сред първоначалните заселници: закупили бяха парцела си преди четирийсет години, веднага след като селскостопанската земя бе обявена за жилищна. И много им харесваше да живеят в този район. Непрестанно ровеха из градината или работеха по беседката в задния си двор. Носеха на семейство Болитар излишните им домати собствено производство, което може да се оцени само от човек, заръфал домат от Джърси посред август. Но ето че и Нусбаум беше тръгнал да се мести.

Майрън паркира на алеята. Видя нечий силует зад пердетата — най-вероятно на баща му, вечно будния безмълвен страж. Когато Майрън беше тийнейджър, нямаше определен вечерен час, понеже, според баща му, бил достатъчно съзнателен. Ал Болитар поначало спеше лошо, така че Майрън нямаше спомен да се е прибрал по който и да е час, без баща му да го чака. Старият не можеше да си представи, че ще затвори, без всичко да си е отишло по местата. Зачуди се дали още си е такъв и как ли се е променил режимът на съня му, след като по-малкият му син избяга с Кити.

Паркира. Сузи беше мъртва. Поначало не обичаше да спори с фактите, но този продължаваше да му се изплъзва. Та тя бе готова да започне нова важна глава в живота си — да стане майка. Често си бе представял първия ден, в който родителите му са открили този дом: майка му бременна, баща му борещ се да изкарва препитанието им в склада в Нюарк. Представяше си Ел-Ал — млади, хванати както винаги за ръка, приближаващи се по бетонната алея, вперили погледи в двуетажната сграда и мислещи си: да, тук ще приютим новото ни семейство и тук ще кътаме своите надежди и мечти. И сега неминуемо си задаваше въпроса: дали в днешно време смятат тогавашните си мечти за осъществени и за кое ли съжаляват?

Много скоро и на него му предстоеше да се ожени. Териса не можеше да има деца. Това вече му беше известно. Цял живот си беше представял как ще има семейство, олицетворяващо „американската мечта“ — къщата, ниската дървена оградка, баскетболния ринг на стената на гаража — тоест начина на живот, присъщ на всички семейства от рода на Нусбаум, Браун, Лайън, Фонтера и Ел-Ал Болитар. Явно не му е било писано.

Вечно реалистичната му майка бе изтъкнала една много важна причина, поради която следвало да продаде къщата: не бивало да се привързва така силно към миналото. Трябвало да си създаде нов дом с Териса, тъй като в крайна сметка единствено обичаният от теб човек можел да накара останалия свят да изчезне. При което той не можеше да отрече колко изтъркана приказка бе нейната.

Тътреше се по бетонената алея, потънал в мислите си, и вероятно затова не усети надвисналата опасност. А може и нападателят да беше умел — търпелив, прикрил се в тъмнината, дебнещ да се нахвърли на приближилия се разсеян Майрън.

Първо блесна силна светлина. Още преди двайсет години баща му беше монтирал пред къщата прожектори, които се включваха от датчици за движение. Родителите му не спираха да се дивят на това чудо на техниката, което слагаха на едно ниво с изобретяването на електричеството и кабелната телевизия. И в продължение на цели седмици Ел-Ал бяха подложили новата система на изпитание: вървяха крадешком, та дори и лазеха в желанието си да излъжат детекторите — от най-различни ъгли, с различна скорост — и щом прожекторите лумнеха, а това ставаше всеки път, без изключение, те се заливаха в бурен смях. Дребни житейски удоволствия.

Та в случая детекторът беше усетил изскочилия от храсталака нападател. Майрън бе заслепен от блясъка, чу шум като от нахлуващ вятър, пъшкане, може би и някакви думи. Обърна се нататък и видя летящия към лицето му юмрук.

Нямаше време да приклекне или да блокира удара с ръка. Юмрукът се носеше право към целта си. Поради което Майрън се извърна. Съвсем просто, научно обяснено движение. Движи се по посоката на удара, а не насреща му. По този начин се намалява силата на съприкосновение. Но в случая ударът се нанасяше от видимо як мъж, така че силата му си беше съвсем сериозна. За част от секундата на Майрън му се привидяха звезди.