Харлан Коубън - Под напрежение

— Съжаляваме, сър, но…

Нямаше време за обяснения. Майрън направи лъжливо движение надясно и хукна.

— Ей! Спри!

Не спря, а спринтира по коридора. Охранителите бяха по петите му. Спря пред указателната табела до въртележката, хвърли поглед наляво към „Спенсърс Гифтс“, напред към „Мейси“, надясно към „Старбъкс“.

Нищо.

Кити беше изчезнала. Повторно. Може и за добро да беше. Да има време да преоцени нещата, да пресметне какво наистина следва да предприеме. Охранителите го застигнаха. Единият като че се готвеше да се хвърли и да го сграбчи през краката, но Майрън вдигна ръце в знак, че се предава.

— Край, момчета. Тръгвам си.

Междувременно бяха довтасали още осем от охранителите, но нито един, изглежда, нямаше желание да прави сцена. Изпроводиха го до паркинга. Той се качи в колата си. Браво, Майрън, рече си. Съвсем майсторски се справи. Но пък, като се замислеше, какво ли повече можеше да свърши тук? Вярно, искаше да види брат си, но прав ли бе да насилва нещата? Шестнайсет години чака вече. Ще почака още малко. Остави я Кити. Ще се опита да се свърже с Брад я по имейл, я чрез баща им или нещо от този род.

Телефонът му иззвъня. Махна леко с ръка на дружелюбните охранители и бръкна в джоба си. На екранчето пишеше: ЛЕКС РАЙДЪР.

— Ало?

— Божичко…

— Лекс?

— Бързо… идвай — разрида се онзи. — Изнасят я на носилка.

— Лекс, успокой се.

— Аз съм виновен. Боже мой… Сузи…

— Какво й е на Сузи?

— Не трябваше да се намесваш.

— Как е Сузи?

— Защо изобщо се намеси?

И пак хлипове. Майрън усети как лед скова гърдите му.

— Лекс, чуй ме! Успокой се и ми кажи какво става.

— Идвай бързо.

— Къде си?

Нови ридания.

— Лекс? Трябва да знам къде се намираш!

Задавяния, хлипове, после само две думи:

— В линейката.

Очевидно от Лекс повече не можеше да се изкопчи.

Майрън успя все пак да разбере, че карат Сузи в медицинския център „Сейнт Ан“. И това беше нещо. Изпрати есемес на Уин и позвъни на Есперанца.

— Действам — каза Есперанца.

Майрън се опита да намери болницата на джипиеса си, но ръката му трепереше, програмата се бавеше, а след като подкара проклетата система за безопасност не му позволи да напише името на болницата.

На магистралата „Ню Джърси“ попадна в гъст трафик, взе да натиска клаксона и да жестикулира като луд на другите шофьори да му се махнат от пътя. Повечето не му обръщаха внимание. Видя дори неколцина, които посегнаха към мобифоните си — вероятно за да уведомят полицията, че някакъв на пътното платно се е побъркал.

Обади се на Есперанца.

— Нещо ново?

— От болницата отказват да дават сведения по телефона.

— Окей. Обади се, ако научиш нещо. Предполагам, до десет-петнайсет минути ще съм там.

Оказаха се петнайсет. Навря се в пълния и доста сложен болничен паркинг. Направи няколко кръгчета, накрая си рече „майната им“, остави колата с ключовете напряко пред една паркирана кола, хукна към входа, подмина сгушените пушачи в болнични униформи и се втурна в спешната приемна. Спря пред рецепцията, четвърти на опашката, и заподскача от един крак на друг като шестгодишно детенце, на което му се пишка.

Най-сетне дойде и неговият ред. Обясни на жената зад гишето за какво е дошъл. Тя направи неумолима физиономия в смисъл „колко такива са ми минали през ръцете“.

— Роднина ли сте? — попита с тон, който би станал по-равен единствено с помощта на технически средства.

— Аз съм неин агент и близък приятел.

Тренирана въздишка. На Майрън му стана съвсем ясно, че само си губи времето. Заоглежда се из залата да мерне я Лекс, я майката на Сузи или друг познат. С изненада откри в най-далечния ъгъл главната окръжна следователка Лорън Мюс. Бяха се запознали преди доста години във връзка с изчезването на една тийнейджърка, Еме Бийл. Мюс беше извадила служебното си тефтерче. Разговаряше с някого, скрит зад ъгъла, и си водеше бележки.

— Мюс?

Обърна се към него. А Майрън направи крачка вдясно. При което установи, че тя е разговаряла с Лекс. Лекс изглеждаше повече от зле, с побеляло като платно лице, втренчени невиждащи очи, опрял безсилното си тяло о стената. Мюс затвори шумно тефтерчето и се запъти към Майрън. Беше дребна жена, не повече от метър и петдесет и два, а Майрън бе метър и деветдесет и три. Тя спря пред него, вдигна поглед и срещна неговия. Онова, което видя в очите й, никак не му се хареса.

— Как е Сузи? — попита я.

— Сузи е мъртва — отвърна Мюс.