Харлан Коубън - Под напрежение

— Моля ти се — каза Майрън.

— Брад не желае да те вижда.

Тонът й бе на инатлива тийнейджърка, а от думите пак го заболя.

— Той ли казва така?

Тя кимна. Опита се да улови погледа й, но тя гледаше навсякъде другаде, освен в очите му. На Майрън му се наложи да отстъпи крачка назад и да се абстрахира от емоциите си. Да забрави миналото. Да зареже историята. Да се помъчи да осъществи връзка.

— Ще ми се да върна всичко назад — рече. — Нямаш представа колко съжалявам за станалото.

— То вече е без значение. Трябва да си вървя.

Осъществи връзка, заповяда си той. Длъжен си.

— Ти никога ли не си съжалявала, Кити? Не ти ли се е приисквало понякога да се върнеш във времето и да направиш нещо по друг начин, та светът ти да се промени коренно? Все едно в даден момент си свила надясно на светофара, а не наляво. Или си взела тенис ракетата на тригодишна възраст, да речем. Ако не си бях контузил коляното, нямаше да ти стана представител и ти нямаше изобщо да познаваш Брад. Никога ли не си размишлявала върху тези неща?

Колкото и неискрени и измислени да бяха думите му, това не отменяше факта, че са верни. Изведнъж се почувства изцеден. Двамата се застояха вкаменени за миг, насред един притихнал свят, около който върлуваше молът.

Когато Кити проговори, гласът й беше омекнал.

— Тия работи не стават така.

— Кои работи?

— Всеки съжалява за нещо — рече тя, вперила поглед някъде надалеч. — Това не значи, че човек би желал да се върне назад. Ако бях направила ляв вместо десен завой, ако не бях хванала ракета, нямаше да срещна Брад. И нямаше да го има Мики. — При споменаването на сина й очите й се насълзиха. — Така че, независимо от всичко станало, не бих желала да се върна назад и да поставя на риск всичко това. Защото достатъчно е и най-малкото нещо да се промени — да съм изкарала отличен по математика в шести клас, а не „много добър“ — и последвалата от това верижна реакция е щяла да промени един сперматозоид или една яйцеклетка, и Мики пак нямаше да го има. Не разбираш ли?

Споменаването на племенника, който никога не бе виждал, се уви като ласо около сърцето на Майрън. Едва успя да си наложи да задържи тона си равен.

— Що за човек е Мики?

Наркоманът и тенис звездата у нея се изпариха за миг и кръвта нахлу обратно по лицето й.

— Най-страхотното дете на света е. — Но Майрън успя да долови все пак скритото зад усмивката й опустошение. — Страшно е умен, силен е и е добър. Всеки ден ме учудва с нещо ново. И обича да играе баскетбол. Брад разправя, че може да се окаже по-добър и от теб — засмя се леко тя.

— Много ми се ще да го видя в игра.

Гърбът й се вцепени, лицето й се затвори като затръшната врата.

— Изключено е.

Усети, че му се изплъзва. Трябваше да намери нов ъгъл на атака, да не я оставя да възстанови равновесието си.

— Защо написа онова „Не негово“ на стената на Сузи?

— За какво става дума? — контрира тя, но в тона й липсваше убедителност. Отвори чантичката си и понечи да бръкне в нея. Майрън надникна отвисоко и видя два омачкани пакета цигари. Тя извади една и я пъхна в устата си, а в същото време го изгледа предизвикателно дали ще посмее да й направи забележка. Той се въздържа.

Тя се запъти по посока на изхода. Майрън вървеше плътно до нея.

— Виж какво, Кити. Вече знам със сигурност, че си била ти.

— Имам нужда от цигара.

Минаха между два ресторанта — „Руби Тюзди“ и „Макдоналдс“. В едно от сепаретата на втория седеше ужасно шарена статуя на Роналд Макдоналд — нахилен, пъстър и сякаш готов да намигне на всеки минувач. Майрън се запита дали не причинява на децата кошмари — един от онези въпроси, които вечно си задаваше, когато не беше сигурен какво да предприеме.

Кити беше приготвила предварително запалката си. Пое дълбоко дим, затвори очи и изпусна дълга струя. Пред тях обикаляха бавно коли в търсене на място за паркиране. Кити пак опъна. Майрън чакаше.

— Кити?

— Не биваше да го поствам — каза тя.

Потвърждението беше налице.

— А защо го направи?

— Старомоден начин на отмъщение, предполагам. Когато аз бях бременна, тя каза на съпруга ми, че не било от него.

— И ти реши да си отмъстиш по същия начин.

Пуф.

— За момента ми се стори удачно.

В 3:17 ч. след полунощ. Нищо чудно.

— Колко се беше надрусала?

— Моля?

Грешка.

— Няма значение.

— Има. Чух те. — Кити завъртя глава, хвърли фаса на тротоара и го настъпи с крак. — Не е твоя работа. Не желая да си част от живота ни. И Брад не го желае. — Нещо присветна в погледа й. — Трябва да вървя.