Харлан Коубън - Под напрежение

При което Франк се разсмя.

— На мен ми доставя удоволствие. Нямам кой знае колко посетители.

— Прекрасно. Кажи ми тогава, моля ти се, какво са замислили Крисп и брат ти?

— Истината е, че не знам. Но може би това обяснява откъде са голяма част от парите на Хърман. Когато ония от РИКО ни се нахвърлиха, замразиха всичките ни активи. Хърман обаче доеше пари отнякъде да плаща на адвоката ни и — майната му — на Крисп. Не е изключено да ги е вземал от Гейбриъл Уайър, нали?

— Би ли го попитал?

— Кой, Хърман ли? — И Франк завъртя глава. — Той не идва много често.

— Колко жалко. Като знам колко близки си бяхте.

Точно в този миг Уин усети двойното вибриране на мобифона си — специална настройка изключително за спешни случаи. Извади го, прочете текста и затвори очи.

— Лоша вест? — изгледа го Франк Ейк.

— Да.

— И трябва да си ходиш ли?

— Да — стана Уин.

— Ей, Уин. Ела пак някой ден. Много ми е приятно да си бъбрим.

Но и двамата знаеха, че няма да дойде. Жалка работа. Сам по двайсет и три часа в килията. И най-лошият човек на света не заслужава подобно отношение, мислеше си Уин. По-добре го изведи в задния двор, опри пистолета в тила му и му тресни два куршума в черепа. Преди да дръпнеш спусъка, човекът — дори да е пречупен като Франк — ще почне да те моли да го оставиш жив. Винаги така става. Инстинктът за самосъхранение неизбежно се задейства и хората — всички хора — пред лицето на смъртта започват да се молят да живеят. Но да убиеш животното си остава по ефективно, по-мъдро и, в крайна сметка, по-хуманно.

Уин кимна на пазача и се забърза към самолета си.

Майрън наблюдаваше как Кити върви боязливо през мола, сякаш земята под нозете й всеки момент може да се продъни. Лицето й беше бледо. Характерните й някогашни лунички бяха избелели, но по нездравословен начин. А тя се свиваше и примигваше така, като че някой бе вдигнал ръка да я удари.

Майрън остана за секунда прикован към мястото си, оглушал от металната акустика на мола, и си спомни ранните й години в тениса, когато Кити бе толкова самоуверена, че направо й личеше каква великолепна съдба я очаква. Спомни си и как заведе Сузи и Кити в един мол като тукашния в един от почивните дни преди турнира в Олбъни. Двете бъдещи величия в тениса се разхождаха из мола като най-обикновени тийнейджърки, отърсили се от необходимостта да се държат като възрастни, и се смееха и разговаряха на висок глас, както правят всички тийнейджърки.

Прекалено банално ли би било да се запита на кой етап нещата тръгнаха надолу?

Очите на Кити се стрелкаха наляво-надясно. Десният й крак взе да потръпва. Майрън трябваше да действа незабавно. Дали да подходи постепенно? Или да я изчака да се върне до колата си? Дали да предизвика пряк спор или нещо по-заобиколно?

Когато Кити се оказа с гръб към него, Майрън тръгна към нея. Забърза се, да не би тя да се извърне, да го познае и да хукне да бяга. Пое такъв курс, че да блокира евентуалния й опит за бягство, и се запъти към ъгъла между „Мейси“ и „Уецълс Прецълс“. Беше само на две крачки зад нея, когато усети вибрирането на блекбърито си. А Кити, сякаш доловила присъствието му, взе да се извръща към него.

— Радвам се да те видя отново, Кити.

— Майрън? — Тя се отдръпна рязко назад, сякаш й беше зашил шамар. — Какво търсиш тук?

— Трябва да говоря с теб.

Челюстта й провисна.

— Какво… ама ти как ме намери?

— Къде е Брад?

— Чакай! Ти откъде знаеше, че ще съм тук? Нищо не разбирам.

Той веднага й отговори, да не губи време:

— Намерих Кръш. Накарах го да ти се обади и да те викне на тази среща. Къде е Брад, питам те!

— Трябва да си вървя…

Кити понечи да се изсули покрай него, но Майрън й блокира пътя с тяло. Тя пристъпи вдясно. Майрън сграбчи ръката й.

— Пусни ме!

— Кажи ми къде е брат ми.

— Защо искаш да знаеш?

Въпросът й го стресна. Не беше готов с отговора.

— Просто да си поговоря с него.

— Защо?

— Как така „защо“? Защото ми е брат.

— А на мен ми е съпруг — изведнъж му се опъна тя. — Какво искаш от него?

— Нали ти казах? Просто да си поговорим.

— Та да му наприказваш още куп измишльотини по мой адрес ли?

— Аз да му наприказвам? Та нали ти самата разправяше… — Безполезно. Успя да се спре. — Виж какво: съжалявам за всичко, което стана. За всичко, което съм казал или направил. Нека оставим тия неща в миналото. Искам да поправя стореното.

Кити завъртя глава. Зад гърба й въртележката тръгна отново. Качили се бяха поне двайсетина дечица, някои от тях — придружени от родители, които стояха прави до кончето, да не би рожбата им да се изтърси. Но повечето наблюдаваха отстрани. Главите им правеха малки кръгчета, да не изпускат от очи скъпоценното чедо. И при завършването на всяка обиколка родителското лице грейваше за пореден път.