Харлан Коубън - Под напрежение

Тежката врата се отвори и дори Уин се изненада при вида на едва пристъпващия с оковите си Франк Ейк, облечен в затворнически гащеризон в сигнално оранжево. На върха на славата си — което бе траяло поне две десетилетия — Франк беше внушителен, печен, смъртоносен бос в стила на мафията от Стария свят: едър мъж с мощен гръден кош, облечен в анцуг от полиестер и велур, каквито и по състезанията с камиони вече не се срещаха. Носеха се слухове, че Мартин Скорсезе искал да снима филм за него и че образът на Тони Сопрано от телевизионната поредица бил донякъде базиран на Франк, с тази разлика, че Франк нямаше нито любещото семейство на Тони, нито неговата получовечност. Името на Франк Ейк всяваше страх. Беше опасен убиец, отнел живота на мнозина, без да му мигне окото.

В затвора обаче човек се свива. Ейк беше отслабнал най-малко с двайсет и пет кила и бе заприличал на крехка суха вейка. Той огледа посетителя си с присвити очи и се опита да му се усмихне.

— Уиндзър Хорн Локуд Трети — рече. — Какво, по дяволите, те носи насам?

— Как си, Франк?

— Не ти ли е все едно?

— Напротив. Винаги съм бил загрижен за благоденствието ти.

Франк Ейк се разсмя прекалено дълго и силно на думите му.

— Имаш късмет, че не те опатках. Брат ми не ми даваше, нали знаеш?

Уин го знаеше. Надникна в черните му очи и видя пустош.

— Сега съм на „Золофт“ — рече Франк, сякаш бе прочел мислите му. — Представяш ли си? Пазят ме да не се самоубия. Като че ли има някакъв смисъл, как смяташ?

Уин така и не разбра кое да има смисъл — лекарственият препарат или самоубийството, или опитите да бъде предотвратено самоубийството. Пък и му беше все едно.

— Трябва ми една услуга от теб — каза Уин.

— Да не би да си ми бил приятел?

— Не съм.

— Тогава?

— Услуга — повтори Уин. — Един вид: ти на мен, аз на теб.

Франк Ейк подсмръкна и отри лице с някогашната си огромна ръка. И последното окосмяване над челото му беше изчезнало, само отстрани му бяха останали едри туфи. Тъмномаслинената му кожа вече сивееше като градска улица след проливен дъжд.

— И защо смяташ, че може да ми потрябва твоята услуга?

Уин предпочете да не отговаря. Нямаше смисъл да навлиза в подробности.

— Как успя брат ти да избегне подвеждането под отговорност?

— Това ли си дошъл да питаш?

Уин нищо не каза.

— Какво значение има?

— Направи ми удоволствието, Франк.

— Нали го знаеш какъв е Хърман? Има вид на джентълмен. А аз — на италиански селяндур.

— И Готи имаше вид на джентълмен.

— Ни най-малко. Видът му беше на разбойник, облечен в скъпи костюми.

И Франк Ейк се загледа настрана с навлажнени очи. Вдигна наново ръка към лицето си. Започна с поредното подсмърчане, но изведнъж лицето на едрия страшен мъж рухна. И той се разплака. Уин го зачака да си възвърне самообладанието. Ейк поплака още известно време. Накрая попита:

— Не ти ли се намира някоя книжна салфетка?

— Използвай неоновия си оранжев ръкав — предложи Уин.

— Нямаш представа какво е да си вътре.

Уин нищо не каза.

— Сам съм по цял ден в килия два на два и седемдесет. По двайсет и три часа на ден. Съвсем сам. Там ям, там сера. Когато ме извеждат за по един час на двора, там няма никой друг. Цели дни минават, без да чуя човешки глас. Понякога се опитвам да говоря с пазачите. Но те и една дума не ми обелват. Ден след ден. Все сам. Една дума няма с кой да си разменя. И така ще е, докато умра. — И пак се разрида.

Уин насмалко да извади въображаемата цигулка, но успя да се въздържи. Човекът говореше. Изпитваше определена нужда да говори. Което можеше да се окаже полезно. И все пак…

— Колко души си очукал, Франк?

Плачът спря за миг.

— Аз сам ли или с поръчаните?

— Както искаш ги брой.

— Лично аз съм убил двайсет, да речем, или трийсет.

Все едно обясняваше колко глоби за неправилно паркиране не е платил.

— С всяка изминала секунда ми става все по-мъчно за теб — каза Уин.

Дори и да се обиди, Франк не го показа.

— Ей, Уин, искаш ли да чуеш една смешка?

Докато говореше, все се привеждаше напред от неистова нужда да разговаря, да осъществява някакъв контакт. Интересно как хората — дори и най-покварените, от рода на Франк Ейк — когато останат сами, жадуват не за друго, а за човешко присъствие.

— Имаш думата, Франк.

— Помниш ли Боби Фърн от моите момчета?

— Ммм, да кажем, че си го спомням.

— Един такъв едър, дебел тип. Надзираваше малолетните мацки из квартала около кланицата.