Харлан Коубън - Под напрежение

Молът си е мол. Тукашният имаше гига размери, но най-потискащо беше царящото навсякъде еднообразие: „Гап“, „Олд Нейви“, „Банана Рипъблик“, „Джей Си Пени“, „Нордстром“, „Мейси“, „Брукстоун“, кината Ей Ем Си — все познати титани в търговията на дребно. Е, имаше и магазини със суперсекретна насоченост, като един, който продаваше само свещи, и друг, победител в конкурса за най-идиотски превзето наименование — „Изкуството на бръсненето“. Как изобщо успява подобен магазин да е на печалба? Днес обаче на Майрън най-силно впечатление му правеха смотаните магазинчета будки по средата на коридорите от рода на „Парфюм Палас“ и „Пиърсинг Пагода“. Поне четири бяха посветени на играчки с дистанционно управление и все се намираше някое тъпо хлапе, което нарочно да нацели хеликоптера си в тебе. Точно така: цели четири. А да сте виждали в истинския живот дете с подобна играчка?

И докато си проправяше път към въртележката, забеляза и най-отвратителната, най-измамната от всички измишльотини в мола: група фалшиви „търсачи на таланти и модели“, които на практика спираха всеки срещнат с ококорени очи и викове: „Уау! Тъкмо вас търсим! Искате ли да се явите на кастинг за модели?“. Майрън се застоя да погледа как измамниците на комисиона — най-вече привлекателни жени на не повече от двайсет и пет години — обработваха тълпата, стараейки се не толкова да открият определен типаж, колкото, изглежда, белег от лоботомия по черепа на някой наивник, достатъчно глупав, че да се съгласи да го „приемат“ в „програмата им за издирване“ и да си купи за четиристотин долара „портфейла им с фотографии“, след което незабавно да започне да позира за големите каталози и да се снима в телевизионните реклами.

Така де. Тази телевизионна реклама да не би да идва в комплект с нигерийска банкова сметка?

Майрън така и не можа да реши кое го потиска повече — безсрамието на тези мошеници, които експлоатираха хорската жажда за слава, или наивността на жертвите им, които дотолкова страдаха от липса на внимание, та бяха готови да налапат стръвта.

Достатъчно. Майрън много добре знаеше, че това е единствено начин да убие време. А му оставаха само петнайсет минути до идването на Кити. Прищя му се да прекара някоя и друга минута в „Спенсърс“ — любимия магазин за сувенири на него и брат му през детството им в Ливингстън, Ню Джърси, със смешните надписи по бирените подложки, разголените мацки по чашките за шот, безопасните сексуални двусмислия и странните, осветени в синьо плакати в дъното. И се сети за последната си среща с Брад и Кити. За онова, което направи тогава. И за объркания наранен поглед в очите на Брад. И за кръвта, която се стичаше между пръстите на Кити.

Тръсна глава да прогони видението и се отдръпна настрана, та тя да не го види първа. Помисли си дали да не скрие лицето си зад някой вестник, но нищо нямаше да направи повече впечатление в един мол, отколкото зачел се във вестник човек.

Частният реактивен самолет на Уин се приземи на единствената писта на летище „Фокс Холоу“. Там го чакаше черна лимузина. Уин целуна целомъдрено стюардесата си Ми и заслиза по стълбичката.

Лимузината го откара до федералния затвор в Луисбърг в Пенсилвания — дом на „най-лошите от най-лошите“ гости на Чичо Сам. Посрещна го пазач, който го заведе до блок „Г“ — отделението с най-строг режим, познат също така под името „Дом на мафиота“. Джон Готи беше лежал там. И Ал Капоне.

Вкараха Уин в залата за посетители.

— Седнете, ако обичате — прикани го пазачът.

Уин седна.

— Длъжен сте да спазвате следните правила — рече пазачът. — Никакво ръкостискане. Никакво докосване. Никакъв физически допир под каквато и да било форма.

— А с език разрешено ли е да се целуваме? — полюбопитства Уин.

Пазачът се намръщи, но само толкова. Уин беше успял да уреди скоропостижно посещението си. От което пазачът очевидно бе заключил, че е човек със сериозни възможности. На така наречените „затворници от първа и втора фаза“ в Луисбърг са разрешени само видео свиждания. Затворниците от „трета фаза“ можеха да се виждат с посетителите си, но без да ги докосват. Единствено онези от „четвърта фаза“ — а как се влиза в нея, никак не беше ясно — имаха право на „контактни свиждания“ с членове на семействата им. За целите на посещението на Уин, Франк Ейк — бившият ръководен мафиот от Манхатън — бе включен в трета фаза. Което напълно устройваше Уин. Физическият допир с човека нямаше нищо общо с целта на посещението му.