Харлан Коубън - Под напрежение

— Да.

— Майрън се е спречкал с Крисп?

— Точно така.

— Крисп е почти толкова смъртоносен, колкото си и ти — каза Франк.

— Поласкан съм.

— Значи срещу Крисп сте тръгнали, а? Интересно зрелище ще е.

— Ще ти изпратя дивидито.

Нещо тъмно пробяга по лицето на Франк.

— Еван Крисп — рече бавно — е една от основните причини да съм тук сега.

— В какъв смисъл?

— Ами трябваше да вкарат поне единия от нас — или мен, или Хърман. Нали знаеш как процедират по РИКО. Трябваше им изкупителна жертва.

Изкупителна жертва, помисли си Уин. Загубил е бройката на хората, които е очукал, включително и един само за това, че го е видял да плаче. Но се чувства като изкупителна жертва.

— Така че въпросът опря до това дали да съм аз, или Хърман. Крисп тогава работеше за Хърман. И изведнъж ония, дето трябваше да свидетелстват против Хърман взеха да изчезват или да се отричат от показанията си. А моите — не. Край.

— Така че опандизиха теб.

— Аз опрах пешкира — уточни Франк.

— А Хърман и до ден-днешен си живее щастливо и в рамките на закона — добави Уин.

— Мда.

Очите им се срещнаха за миг. И Франк кимна съвсем леко на Уин.

— Еван Крисп сега работи за Гейбриъл Уайър — каза Уин. — Чувал ли си за него?

— Как да не съм чувал за Уайър. Музиката му е чиста проба стопроцентова първокачествена дришня. Него ли представлява Майрън?

— Не него, а партньора му.

— Лекс Не-знам-кой-си, ако не се лъжа. И той анти талант.

— Имаш ли някаква представа защо Крисп се е хванал на работа при Гейбриъл Уайър?

Франк се засмя с белите си, ситни като тик-так зъбки.

— Навремето Гейбриъл Уайър не пропускаше курвите и хероина, но най-вече хазарта.

— Разкажи ми, моля ти се — изви вежда Уин.

— Услугата?

— Дадено.

Нито дума повече. Не беше и нужно.

— Уайър бе силно задлъжнял към Хърман — заразправя Франк. — По едно време — става дума за преди много години, преди да започне да се прави на Хауърд Хюз, сиреч преди петнайсетина-двайсет години — дългът му превишаваше половин милион.

Уин се позамисли върху чутото.

— Разправят, че някой бил префасонирал лицето на Уайър.

— Изключено е да е Хърман — завъртя глава Франк. — Чак толкова не е глупав. Уайър и една нота не може да изпее като човек, ама има усмивка, дето от трийсет крачки откопчава сутиен. Изключено е Хърман да е навредил на оня, който му печели хляба.

Отнякъде по коридора долетя писък на мъж. Пазачът до вратата не трепна. Нито пък Франк. Писъкът се усили, но секна изведнъж, сякаш спрян от шалтер.

— Изобщо ли не ти идва наум защо Крисп може да работи за Уайър? — подсети го Уин.

— Съмнявам се, че изобщо работи за Уайър — отвърна Франк. — Мен ако питаш, Крисп е там заради Хърман. Дебне да не би господин Рокендрол да изчезне, без да се е разплатил.

Уин се облегна на стола и кръстоса нозе.

— Един вид, ти смяташ, че брат ти все още си има вземане-даване с Гейбриъл Уайър, така ли?

— Иначе за какво ще му е на Крисп да го следи?

— Аз пък си мислех, че Еван Крисп е взел да се занимава със законосъобразна дейност. И че затова се е цанил на такава добре платена работа като охранител на отшелник.

— Ъхъ. Представям си как точно това си си помислил — усмихна се отново Франк.

— Нима бъркам?

— Нито един от нас не става легитимен, Уин. Само ставаме по-двулични. На този свят човек за човека наистина е вълк. Някои ги изяждат, други — не. Всеки от нас, дори и приятелчето ти Майрън, е готов да убие и милион непознати, само и само да опази неколцината, на които държи. И ако някой ти каже нещо друго, да знаеш, че те лъже в очите. Всеки ден го правим, по един или друг начин. Дали да си купиш тоя готин чифт обувки, или да помогнеш с парите си за спасяването на някое гладуващо африканче — всеки път изборът ти е в полза на обувките. Такъв е животът. Всеки един от нас убива, ако смята, че е в правото си. Семейството ти е гладно. Ако убиеш друг, открадваш му хляба и спасяваш децата си. Не го ли убиеш, няма хляб и семейството ти загива. Така че всеки път избираш да извършиш убийство. Богатият обаче няма нужда да убива за хляба си. И затова решава, че „Не е хубаво да убиваш“, и измисля такива правила, че никой да не го закача и да му вземе милионите хлябове, които пази за себе си и за дебелото си семейство. Слушаш ли какво ти говоря?

— Моралността е субективно понятие — каза Уин и направи цяло представление от потискането на прозявката си. — Завиждам на философската ти проницателност, Франк.